Курсове по скулптура стартират в „Таралеж“

Курсове по класическа и експериментална скулптура открива Клуб за културни инициативи „Таралеж”. На 17 октомври от 19 часа Николай Божинов, ръководител на обучението, ще представи цялостната концепция на начинанието и ще запознае присъстващите със своите виждания за скулптурното изкуство.

Николай Божинов, известен в артистичните среди с псевдонима си Nikka Why, е роден през 1986 година в старата столица. Той е магистър по скулптура от Факултета по изобразително изкуство към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, а през 2010 година специализира във Факултета по изящни изкуства в Лисабонския университет (Португалия).

Доказвайки, че талантът няма възраст, Николай Божинов вече е организирал две самостоятелни изложби – във Варна (2010 година) и във Велико Търново (2011 година). Негови произведения са включвани и в множество групови експозиции в Созопол, София, старата столица, Варна и Лисабон.

Тъй като интересите му в областта на изкуството не се ограничават само в скулптурата, Nikka Why взема участие в рзлични симпозиуми, уъркшопове, фестивали и пленери в България и различни точки на Европа, където обменя опит, впечатления и вдъхновение със свои колеги.

Заповядайте на 17-и от 19 часа в Клуб за културни инициативи „Таралеж”, за да станете съпричастни на един от най-тайствените, магнетични и провокиращи стилове в изкуството – скулптурата. Разбира се, по стара традиция на „Таралеж”-ите, сериозните беседи и работата ще бъдат съчетани с непринудена обстановка, приятна компания и много настроение.

Advertisements

Месрур Сабит: Експериментирам, но няма да изменя на себе си

Месрур Сабит е роден през 1977 година в град Исперих. През 2002-а завършва Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” със специалност Живопис. Има самостоятелни изложби в родния си град, Истанбул, Бургас и София, както и десетки участия в пленери, биеналета, конкурси в България и региона.

В периода 2005-2008 година е хоноруван преподавател във ВТУ, а след това става художник на свободна практика. Ателието му се намира на улица „Сливница” 7 в старата столица, а негови картини са изложени и във великотърновската галерия „Мария” на „Стефан Стамболов” 47.

Конкретният повод да се срещнем се с него (на по бира) бе, за да му зададем няколко въпроса за изложбата „АКВАРЕЛи” в Клуб за културни инициативи „Таралеж”, в която той участва заедно със свои колеги и приятели. Разбира се, възползвахме се да разширим темата възможно най-много. Но стига суха статистика…

Как започна да се занимаваш с изкуство?

Драсках на последните страници на тетрадките си (смее се). Когато бях 10-12 годишен съвсем несъзнателно, както и много от децата на моята възраст, рисувах различни неща по време на училищните часове, когато ми беше скучно. Една от преподавателките ми забеляза какво правя и ме „издаде” на родителите ми. Изглежда е видяла, че имам способности да се развивам в тази посока… Майка ми ме записа на курсове в Разград, където прекарвах уикендите. Постепенно започнах да откривам, че това, което правя, наистина ми доставя удоволствие. Тогава обаче се наложи със семейството ми да станем част от „голямата екскурзия”…

Сигурно е било трудно за теб и близките ти…

Да. Промених средата, в която бях израснал. Живяхме в Истанбул девет месеца. Честно казано, не си спомням да е имало нещо особено драматично, защото бях все още дете и не осъзнавах какво точно се случва. Когато ме записаха в училище в Турция, влязох в първия час по изобразително изкуство, без да имам нито четки, нито боички, нито листове. Спомням си, че учителят, меко казано, не остана доволен. Следващият път обаче се явих подготвен и рисувах. Той бе изумен от възможностите ми. След това само преподаваше теоретичната част от уроците, а аз рисувах на черната дъска, за да онагледявам думите му…

Колко време останахте в Турция?

Около девет месеца. Преди малко казах, че за мен не бе чак толкова трудно, но възрастните не го приемаха по този начин. Голяма част от живота им бе минал в друга среда, така че си го искаха обратно. Един ден баба ми и дядо ми казаха „не ни харесва тук; да се прибираме у дома”. Така се върнахме в Исперих.

Ново старо предизвикателство за един тийнейджър…

Да! Трябваше да държа приравнителни изпити, защото българската образователна система не признаваше това, което съм учил в Турция. После всичко постепенно си дойде на мястото, но е имало доста моменти, в които съм искал да захвърля рисуването. Деветдесетте години бяха объркани за хората в България, а тогава аз все още се изграждах като личност.

Ти си българин от турски произход. Усещал ли си някога негативно отношение към себе си заради този факт?

Да, но много рядко. Думи от сорта на „гяури” и „фесове” се промъкват в общественото ни пространство, но такива настроения по-скоро са подклаждани от политиците. На човешко ниво всичко обикновено е нормално и положително. Както сега си седим с теб. Жена ми е българка. Семействата ни никога не са се противопоставяли на връзката ни. Напротив! Имаме пълната им подкрепа и им гостуваме колкото се може по-често…

Какво ти помогна да останеш на „правилния път”?

Семейството. Възпитанието ми. Това, че в най-ранните ми детски години вътре в мен бе посадено нещо, което ме караше да държа на определени принципи, различни от тези, които изповядват чалгаджии, мутри и т.н. Много пъти ми е идвало да се откажа и съм се озовавал в канавката до „пътя”. Винаги обаче е било за кратко и след това съм се връщал към рисуването.

И след това дойде Факултетът по изобразително изкуство към Великотърновския университет?

Не! Кандидатствах преди казармата, но не ме приеха. Тогава за донаборници имаше твърде малко бройки и не успях да се класирам. Изкуството е субективно нещо, оценяването му още повече… Докато бях войник, почти се бях отказал да се явявам на изпити отново. Няколко дни преди уволнението обаче се мобилизирах. Излязох от казармата по-малко от седмица преди приемните изпити, но се справих.

Работил си като хоноруван преподавател в университета…

Да, след като завърших образованието си, реших, че това е полето на изява, на което искам да се развивам в момента. Бях много амбициран. В крайна сметка постигнах целта си, но разбрах, че не това е моето поприще. От 2008 година в професионален аспект се занимавам само с рисуване и се чувствам в собствени води.

Имаш няколко самостоятелни изложби, участваш в различни конкурси, биеналета, пленери, „екипни” експозиции… Как се справяш с толкова натоварен ритъм?

Първата ми самостоятелна изложба беше, когато бях още ученик, в родния ми град Исперих. През 2001 година представих свои картини в Истанбул, а през 2007-а открих своя експозиция в Бургас, която посветих на сина си Денис. Миналата година софийската галерия „Астри” изложи мои произведения, обединени под мотото „Лирични откъси”. Трудно е, но рисуването е нещото, което харесвам, така че го правя с удоволствие.

Някои изкуствоведи определят стила то като „добре забравен стар романтизъм, съживен и обогатен с чисто младежкото възприятие на човека, израсъл и останал да живее сред природата”. Какво мислиш за подобна формулировка на изкуството си?

Струва ми се точна до голяма степен. Експериментирам с техниката си постоянно, но винаги съм се вдъхновявал от старите майстори. Художници като Клод Моне, Уилям Търнър и много други… Но се стремя да запазя себе си, макар и да вървя по утъпкани пътеки.

Да разбираме, че природата те вдъхновява да твориш?

Точно така! Когато съм сред природата, независимо на брега на морето, в полетата на Добруджа или на някой планински склон, получавам истинско желание да правя това, което върша. Нямам предпочитания към „ландшафта”. Красотата на природата е навсякъде около нас…

Преди дни, заедно с петима твои колеги и приятели, откри изложба, озаглавена „АКВАРЕЛи” в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Как се роди идеята за подобно начинание?

Всички ние – с Гълъбин Христов, Дамян Бумбалов, Калин Диловски, Румен Димитров и Тодор Овчаров, сме приятели от студентските времена. Правим всичко възможно, за да успеем да се съберем поне веднъж годишно, за да обменим идеи и да се позабавляваме заедно. Този път решихме да съчетаем приятното прекарване с нещо различно. Идеята дойде от Гълъбин, който предложи да нарисуваме по нещо в акварел и да го изложим заедно с няколко картини на нашия много добър приятел Чано (Чавдар Чакъров б.а.), който вече не е между нас. Всички сме много ангажирани и ни се наложи да работим буквално до последния момент. Мисля обаче, че се получи добре. Не искахме да е претенциозно, тъй като акварелът не е „коронна дисциплина” за никого от нас. Не искахме и да се става сълзливо. Изложбата се получи такава, каквато си я представяхме – няколко човека показват уважението си към техен приятел в много непринудена и творческа обстановка. И се забавляват заедно…

Какво ти предстои?

Трябва да подготвя картини за втората си изложба в софийската галерия „Астри”, която ще бъде открита през март месец другата година. Работното заглавие е „Ефир” – по името на една от картините в първата ми експозиция там („Лирични откъси” б.а.). Времето вече е малко, макар и да остава половин година. За художниците като мен, които не са склонни да рисуват „на конвейер” и да правят компромиси с разбиранията си за изкуство, а освен това са решили да се издържат изцяло от работата си, е трудно да подготвят картини за самостоятелна изложба. Всяка творба изисква да вложиш в нея определено чувство, което има нужда да „узрее”. Освен това е необходимо и време, за да представиш идеята си по най-добрия начин…

This slideshow requires JavaScript.

Ние сме сигурни, че Месрур Сабит ще се справи с предизвикателството. Защото той е от хората, които харесват това, което работят, а природата и семейството му го зареждат с неизчерпаема енергия…

Едно интервю на Стоян Николов

„АКВАРЕЛи“ на стените на „Таралеж“

На изложба под надслов „АКВАРЕЛи” стана домакин Клуб за културни инициативи „Таралеж” снощи. Експозицията обединяваше работи на седем млади български художници, използвали или използващи в момента специфичната художествена техника.

This slideshow requires JavaScript.

На стените на галерията бяха представени произведения на Гълъбин Христов, Дамян Бумбалов, Калин Диловски, Месрур Сабит, Румен Димитров и Тодор Овчаров. Художниците посветиха събитието на паметта на своя приятел и колега Чавдар Чакъров (1977 – 2005), напуснал света твърде рано. Две негови творби също бяха представени на най-видното място в Клуб за културни инициативи „Таралеж” и привлякоха вниманието на десетките посетители с изящната си техника и впечатляваща дълбочина.

Всички участници в изложбата са възпитаници на Факултета по изобразително изкуство към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Макар и да живеят в различни части на България, те намират време поне веднъж годишно да се съберат в старата столица, за да си припомнят студентските си години, да обменят впечатления и опит, но, разбира се, най-вече за да се позабавляват!

В следващите няколко дни ще публикуваме интервюта с някои от художниците, включили се в изложба „АКВАРЕЛи”.

Милен Джановски: Художникът трябва да представя действителността, пречупена през собствените си възприятия

Милен  Джановски е роден в Ботевград през 1967 година. Той е възпитаник на Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” в София, а през 1994 година завършва Факултета по изобразително изкуство към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. В момента е главен асистент във висшето училище. Има десетки самостоятелни изложби и съвместни изяви със свои колеги.

Интересите му не се ограничават в сферата на художественото изкуство. Той е запален алпинист и се стреми да прекарва колкото се може повече време сред природата. Техниките, които е усвоил в планината, изпозва и в другото си амплоа – това на строител, съчетаващ в работата си санирането и реставрирането на сгради с изработката на арт мазилки, корнизи и арки.

В периода 2000 -2010 година Джановски става един от основателите на Сдружение „Дупини”, което се стреми да създава и разширява културното пространство на страната ни и да популяризира традициите на българите по модерни, адекватни на съвремието ни пътища. В преследане на тези цели той и останалите членове на организацията организират ежегодни международни симпозиуми в изоставената преди повече от половин век тревненска махала Долни Дупини – магично място, консервирало духа, мъдростта и бита на предците ни.

Конкретният повод, по който потърсихме Милен Джановски, е участието му в проекта „8х3”. Инициативата цели да „стопи” границите между хората на изкуството във Велико Търново и колегите им от други части на България и региона.

Идеята е осем творци от старата столица да поканят по двама свои колеги, които да „гостуват” с творбите си на тях и на търновските места за изкуство – клуб „Таралеж”, Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, Изложбени зали „Рафаел Михайлов”, хан „Хаджи Николи”, ателие-галерия „Артрай”, както и на едно от най-добрите места за туризъм и вдъхновение край старата столица – местността Ксилифор.

Милен Джановски покани колегите си Онник Каранфилян и Емануела Ковач да представят вижданията си за изкуството заедно с него в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Хрумването ни се струва отлично. Да видим каква е реализацията му според самия Милен Джановски…

Ти си част от проекта „8х3”. Разкажи ни нещо повече за идеята и за впечатленията ти от превръщането му в реалност?

„8х3” е част от много по-мащабна инициатива. В момента в Ксилифор се реализира Пленер по пластични изкуства, в които участват артисти от Сърбия, Черна гора, Македония, Турция, Канада, Германия, Италия… Организаторите създадоха условия да съберем едни от най-добрите творци, за да представим творчеството им пред любителите на изкуствата във Велико Търново.

Имаш десетки самостоятелни и „екипни” изложби… Как ти се стори откриването на експозицията ви в Клуб за културни инициативи „Таралеж”?

Това, което правят младите хора от „Таралеж” през последната година, е нещо ново за Велико Търново. Не мисля, че дори и те могат да осъзнаят колко допринасят за развитието на културния живот в града. Аз съм в старата столица повече от двадесет години, но никога не е имало толкова много разнообразни събития, които да привличат вниманието на най-разнообразна публика. Закостенялото мислене се разчупва. Организират се модерни фестивали, насочени към деца и възрастни. Показателно за положителната промяна е именно отношението на малките. Та те дойдоха в шест часа сутринта, за да чакат акробатите, кукловодите и останалите артисти по време на фестивала „12 часа изкуство”! Разбира се, за да се случват тези събития, допринася и помощта на Общината. От другите арт сдружения в Търново, „Дупини” например, също работят много сериозно за развитието на културата и влагат ново, модерно отношение към всичко, което правят.

Ти си един от великотърновските творци, които са изключително активни в културния живот на страната ни. Имайки многобройни контакти със свои колеги, как реши да поканиш именно Онниг Каранфилян и Емануела Ковач да ти партнират в „8х3”?

Едва ли е нужно да обяснявам кои са Онник и Емануела. Те са едни от най-популярните и доказани творци в страната ни. Има нещо общо между творческите ни търсения. Поканих ги да открием съвместна изложба в Клуб „Таралеж”, защото смятах, че ще се получи концептуална цялост между работите ни. Така и стана!

Инициативите, за които говорим, са част от стратегията на Велико Търново да спечели титлата „Европейска столица на културата” през 2019 година. Като човек, който следи процесите отвътре, къде виждаш предимствата и недостатъците на града ни в тази „надпревара”?

Велико Търново безспорно е едно от местата в България, на което изкуството „вирее” най-добре. Участието на града и региона в конкурса е много важно за развитието на културата. Макар и старата столица да има много по-малки мащаби и традиции някои от конкурентите си като Пловдив например, безспорно е, че самата кандидатура за европейска столица на културата ще допринесе много за съживяването на артистичния живот във Велико Търново. Много усилия и средства ще бъдат насочени в тази посока до 2018 година, а това няма как да не даде резултат. Както говорихме преди малко, вече има осезаемо раздвижване…

Творбите, с които взе участие в „8х3”, са изпълнени в специфичния стил, който самият ти наричаш шеговито „техниката на художника – електроженист”. Какво те вдъхновява да търсиш различното в свят, който е модерно да се нарича „глобално село”?

Природата! Макар и творбите ми да са абстрактни, те винаги представят природни мотиви, „пречупени ” през моя поглед. Технологиите правят безсмислено рисуването на нещата чисто документално. Защо да си купуваш картина, на която е нарисувана Самоводската чаршия вечер, по изгрев или в дъждовно време, когато с един добър фотоапарат и малко майсторство можеш да направиш снимка, която да бъде не по-малко вдъхновяваща? В света на технологиите, в който живеем, „ключът” за всички хора на изкуството, независимо дали са писатели, художници или други артисти, е въображението им. Да представяш реалния свят, пречупен през възприятията си. Личният поглед върху обективното вдъхновява хората и ги докосва по такъв начин, че да стават съпричастни на изкуството.

Изпитваш неприязън към комерсиалното изкуство; това, което се прави, за да бъде в крак с пазара… Какво би посъветвал начинаещите творци, които искат да запазят себе си, и едновременно с това да успяват да оцеляват в едно общество, чиято идеология се гради върху глинените стъпала, наречени „пари”?

Начинаещите художници задължително трябва да минат през консервативното образование. Преди да се научиш да представяш света през своя поглед, трябва да се научиш да рисуваш реалистично вази, стомни, кубове, светлосенки, лица, коне… Едва тогава имаш необходимата база, на която да стъпиш, за да изразиш своето виждане зас изкуството. Винаги е било трудно да се занимаваш с творчество. До преди двадесет години творците са били принудени да пишат за еди кой си партизански отряд, да правят паметници на комуниста, вперил непоколебим взор в светлото бъдеще или да рисуват лозунги… От около шестдедсет човека от нашия випуск във Факултета по изобразително изкуство, в момента рисуваме не повече от десет. Останалите, някои от които много талантливи, намериха реализацията си в други области… Рекламни агенции, дори погребални бюра… Но това е нормално. Винаги е било и винаги ще бъде така.

Планината е много важно място за теб. Как стана така, че предпочиташ да прекарваш малкото си свободно време на 800-метровата отвесна скала в резервата „Северен Джендем”, а не пред телевизора например?

Влюбен съм в планината откакто се помня. Ако можех, щях да прекарвам цялото си време горе. Дори си мечтая един ден да стана хижар и да живея в планината. Енергията, с която се зареждам там, не може да се сравни с нищо. Всеки път, когато попадна в трудна ситуация, се заричам, че ако се измъкна, никога повече няма да си търся белята. Само след два часа обаче съм готов отново да се катеря и да преодолявам предизвикателства. Миналата година паднах от около десет метра, докато изкачвах отвесната скала на Северен Джендем (джендем е дума с турски произход и значи „ад”. „Северен Джендем” е отвесна скална стена с височина повече от 800 метра, представляваща северния склон на връх Ботев. Мястото е известно като едно от най-трудните за изкачване, коварно заради променливото време и бурните си ветрове б.а.). Оцелях само, защото се стоварих по гръб, върху раницата си. Имах доста охлузвания, но нищо сериозно. Попадал съм и в лавина, но любовта към планината винаги ме връща горе, където се чувствам истински свободен.

Нека опитаме да развием една проста математическа формула: „Едно хоби плюс друго хоби, равно на професия”. Имам предвид, че твоите увлечения по художественото изкуство и алпинизма „ти изкарват хляба” в строителството: санираш, изработваш арт мазилки и архитектурни елементи… Доставя ли ти удоволствие да се занимаваш с това?

Огромно! Увиснал на едно въже от покрива на някоя къща чувствам свободата. Така се получи, че работя нещо, което наистина съчетава двете ми хобита. От рисуването, имам предвид, когато не правиш комерсиални компромиси със себе си, не се изкарват много пари. Горе-долу на година продавам картини за сума, която ми е необходима, за да изкарам един месец. Така че алпинизмът в градски условия ми дава материалната база, за да съм спокоен и да творя.

„Таралеж”-ите гостоприемни ли са?

Неслучайно избрах Арт клуб „Таралеж” за съвместната ни изложба с Онниг Каранфилян и Емануела Ковач. Впечатлен съм от хъса, непринудеността и нестандартния подход, с които работят младите хора от сдружението. Изкуството във Велико Търново има нужда от подобно отношение, за да стига по-лесно до хората.

Едно интервю на Стоян Николов

Радан и Наско: Надяваме се да свирим все по-често пред търновска публика

Радан е човек на изкуството в пълния смисъл на думата. Познат на публиката както със самостоятелните си музикални изяви, така и от работата си с „Oliver Twisted“, той е възпитаник на училището по приложни изкуства в Трявна и на Факултета по изобразителни изкуства към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Потърсихме го, за да поговорим за изявата му, заедно с Наско, по време на фестивала „Нощ на Самоводската чаршия“.

Здравей, къде те намираме?

В момента съм вкъщи. Току-що седнах пред компютъра.

Това не е първата ви изява на Улицата на занаятите, така че можеш да сравняваш… Как ви хареса фестивалът „Нощ на Самоводската чаршия“?

Така е, бил съм тук и преди. С „Oliver Twisted“, групата, в която свиря, участвахме  на фестивала по случай откриването на арт клуб „Таралеж“. Тази година обаче за първи път се включваме в „Нощ на Самоводската чаршия”. Мисля, че всичко се получи отлично. Имаше хубава атмосфера, много различни и интересни арт и музикални събития…

Спомена бандата, като част от която те познаваме всички. Тъй като нямаме актуална информация за вас напоследък: „Oliver Twisted” or no? That is the question!

Наистина, това е групата с която основно правя музика, но имам изяви и с други музиканти. С Наско, с когото свирихме на „Нощ на Самоводската чаршия”, сме израснали в един и същи квартал в Габрово. Правим музика заедно от доста години. Ако това имаш предвид, нищо драматично не се случва около „Oliver Twisted”. Ние сме заедно и оставаме заедно.

Звученето ти и с “Oliver Twisted”, и като самостоятелен музикант, е доста модерно и нетрадиционно. Какво те провокира да участваш в „Нощ на Самоводската чаршия“ – фестивал, в чиято основа е „доброто старо време”?

Всичко стана съвсем спонтанно. Имахме покана за свирене по случай откриването на заведение на Самоводската чаршия. Приятелите ни от клуб „Таралеж” решиха, че  ние имаме място на фестивала и ни поканиха да изпълним няколко парчета на откритата сцена.

Ти и Наско не сте от Велико Търново. Казвам го не заради друго, а защото това ви дава възможност да погледнете на културния живот в старата столица от необходимат
а дистанция. Каква е обективната ви оценка?

Ние с Наско сме свързани със старата столица отдавна. И двамата сме завършили Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Имаме много приятни спомени от студентските години; Търново винаги е било за нас едно прекрасно място. Ако трябва да говорим сериозно, много е хубаво, че градът ви се развива в културно отношение и става още по-красив и вдъхновяващ.

Винаги съм искал да задам най-глупавия журналистически въпрос на всички времена. А именно „Какви са бъдещите ви творчески планове“? Изкушавам се да го направя сега:)

Много просто! Продължаваме с изявите си и се надяваме да свирим все по-често на търновска сцена. Мисля, че има какво да дадем на публиката.:):):)

Едно интервю на Стоян Николов

Ганчо и Димитър: Събувайте се! Чергата е прана в бързей!

This slideshow requires JavaScript.

Ганчо Йорданов и Димитър Стефанов са възпитаници на Факултета по изобразително изкуство към Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”. Интересите на двамата са насочени преди всичко към стрийт арта. Участвали са в множество пленери, конкурси и фестивали в България и региона. Освен да рисуват, умеят да вдъхновяват хората и с чувството си за хумор. Убедете се сами…

Нощ след тежък ден или ден след тежка нощ?

Няма как да има тежък ден без тежка вечер! От друга страна често тежката вечер предразполага за лек ден… И обратното… Държа да кажа, че говоря и от името на другите момчета. Докато ние правим това интервю, те рисуват, аз пия бира. Надявам се да не ми се сърдят… Много.

Как решихте да участвате в конкретния „формат“ в „Нощ на Самоводската чаршия“?

Напълно спонтанно. Решението бе взето преди много време. Използваме всяка възможност за изява. Радваме се и като цяло желанието ни е да разнообразяваме сивото и скучно ежедневие. Всички сме почитатели на идеята да живеем в по-шарен и разнообразен град. И свят.  Изглежда не сме пораснали достатъчно, защото все си търсим игра. Всички хора търсят играта в живота си, макар и много от тях да не го осъзнават. Конкретно ние обичаме да си играем с боичките. (смее се). Дамян (Дамян Бумбалов от сдружение „Идействие” – организатори на „Нощ на Самоводската чаршия” б. а.) ни звънна и ни попита дали ще ги нарисуваме тези стъпала. Ето, че отговорът е на лице!

Чух един от гостите на фестивала да обяснява на друг „Там няколко момчета и едно момиче боядисват стълбите“. Сега е моментът да представите от първо лице множествено число какво са искали да кажат авторите, ако позволите да използвам лексиката на застаряваща учителка по литература…

Ние не сме политици да говорим или разправяме наляво и надясно това-онова! Просто го правим! Ако на някой му харесва и се радва на работата ни, това радва и нас. Целта ни може да бъде описана с три думи: Вземи този цвят! Това искаме да кажем! Следващия път ще напишем на стълбите „Защо си забил глава!? Виж какво се случва около теб!”. Някои искат да имат очи на гърба. Ние искаме да имаме очи на теметата си. За да можем да гледаме постоянно към небето!

С какво се занимавате, когато не боядисвате стълби?

Ами, боядисваме стени (смее се). Занимаваме се с интериор. Правим арт мазилки. Рисуваме и картини… През останалото време се забавляваме. Пием бирички и така…

Превръщате стълбите до старата поща в черга. С килимчета тук-там… Как избрахте мотивите, които да вложите в творбата си?

Ние сме си българчета и се гордеем с това. Радваме се, когато ни канят да рисуваме да такива емблематични места като Самоводската чершия. Хрумването с чергата е спонтанно. Чухме се и говорихме, че ни е необходима идея как да вдъхнем живот на стълбите до старата поща. Когато се срещнахме на другия ден, се оказа, че двамата с Ганчо сме решили проблема по един и същи начин – защо да не пуснем една черга по стълбите!? Молим всички, които минават оттам, да се събуват! (смее се) Имайте предвид, че чергата е прана на бързей! (всички се смеем).

Според една местна поговорка Търново не е ориентирано по четирите световни посоки, а по трите собствени – нагоре, надолу и по стълбите. Вие разбихте тази „заблуда“ и кръстихте работата си „Пътят – петата посока“. Аргументирайте се!

Стълбите са неразделна част от облика на Търново.  Те често съкращават разстоянието от едно място до друго. Да не забравяме, че изкачването по тях си е чиста тренировка… Свестяваш се, ако случайно си се почерпил повечко… Което ме навежда на мисълта, че така, както ги нарисувахме с черга, е възможно някой пийнал да се обърка и да заспи на стълбите… Може да си помисли, че си е вкъщи и си ляга в коридора. (смеем се отново. Дано да го правите и вие:)). Що се отнася до трите посоки във Велико Търново, който не вярва, да заповяда в града и да провери сам!

Какво му трябва още на културния живот в града ни, за да стане Велико Търново европейска столица на културата?

Честно, не знам! За културата нищо не мога да кажа. Ако говоря специално за нас, много хора смятат нещата, които правим, за вандализъм. В този смисъл, може би мисленето. Голяма част от хората не са отворени към новото. Това обаче не е чисто търновски проблем. Отнася се за всяко населено място в цялата ни страна, и то в повечето случаи в много по-голяма степен… Ако оставим това настрана, идеята на подобни мероприятия, като „Нощ на Самоводската чаршия”, е отлична. Именно те „бутат” нещата в правилната посока, макар и прекалено плавно.

Мотото на арт клуб „Таралеж” е „Таралежът е птица упорита. Не ритнеш ли я, не полита!”…

Представяш ли си летящи таралежи!? На всеки, на когото това се удава, бих препоръчал да остави за известно време медикаментите (смее се). Лично ние не сме кацали от доста време. Мисля, че е време да довършваме чергата и да ходим да пием бирички някъде!

Едно интервю на Стоян Николов

„Нощ на Самоводската чаршия“ – стълби между миналото и настоящето

This slideshow requires JavaScript.

Стотици почитатели на българските традиции се събраха снощи на Улицата на занаятите във Велико Търново, за да станат част от фестивала „Нощ на Самоводската чаршия”. И не останаха разочаровани, защото всеки успя да открие нещо, което да го вдъхнови, провокира или зарадва.

Празникът започна още преди обявения час. В неформална обстановка, разбира се. Музикантите от група Eriney подгряха подранилите посетители на арт клуб „Таралеж” с кратка репетиция, която само загатна за истински вдъхновяващото им представяне. По същото време Атанас Пеев и Николай Беляшки вече раздаваха с пълни шепи магията на родопските си каба гайди, правейки първите гости на фестивала съпричастни на духа му.

Официалната програма започна с награждаването на победителите от фотоконкурса „Самоводска чаршия – улица на занаятите”, организиран от Клуб за културни инициативи „Таралеж” и Общинска агенция по туризъм „Царевград Търнов”. Подготвената специално за целта изложба включваше тридесетте най-добри снимки от общо двеста, участвали в конкурса.

Наградите бяха връчени лично от Цветомир Бояджиев – управител на Общинската агенция по туризъм „Царевград Търнов”. Победител във фотоконкурса стана Павел Граматиков, получил гравюра от Кирил Томанов. Второто място журито отреди за Милица Желева, която бе наградена със специално изработено от куюмджията Тодор Кушлев украшение. Третата позиция остана за Веселина Христова, зарадвана с ръчно изписана чиния, осигурена от ателието на грънчарката Нина Нешева.

Журито отреди и две награди за най-младите участници – шестнадесетгодишните  Кристина Симеонова и Яна Славева. Те получиха дърворезбовани фигурки от ателие „Стойчеви”. Призът на публиката (опрелелен чрез гласуване в социалните мрежи) отново отиде при Милица Желева. Тя бе наградена с изработен от майстор Кирил Тенджерков нож, който по стара българска традиция трябваше да си „откупи” с дребни монети.

Пътят – петата посока бе озаглавено начинанието на младите художници Александра Димитрова, Ганчо Йорданов, Димитър Стефанов и Пламен Костадинов, чието произведение ще бъде най-дълготрайното „наследство” на есенната Нощ на Самоводската чаршия. Идеята на младите художници бе да вдъхнат живот на стълбите до старата поща, превръшайки ги в дълга шарена черга с мотиви от фолклора на Югозападна България.

Гергана Пенова пък изненада приятно малките гости на Самоводската чаршия със своята „Картина от сенки”. Децата получиха възможност за първа творческа изява, „улавяйки” сенките на свои връстници на платното.

Магичните музиканти от Eriney оправдаха очакванията и наситиха Улицата на занаятите с богатото си авторско звучене, умело съчетаващо балкански фолклор, ориенталски елементи и западноевропейска средновековна музика.

Концептуалната идея на „Нощ на Самоводската чаршия” като своеобразен мост между традициите и съвремието бе завършена от последните две изпълнения на сцената – музикантите Радан и Наско, които представиха модерното си звучене, и танцовата програма на “The Centre”.

Макар и останала в сянката на многобройните събития, НОВИНАТА от есенното издание на „Нощ на Самоводската чаршия” е една – всичките дюкяни на майсторите от Улицата на занаятите вече имат свое общо лого и сертификат, удостоверяващи автентичността на изработените с много труд, майсторство и любов произведения на изкуството.

Късчетата от миналото, представящи уникалната българска душевност пред света, ще бъдат сертифицирани по идея на управителя на Общинската агенция по туризъм Цветомир Бояджиев. Автор на логото е Дамян Бумбалов от сдружение „Идействие”, създатели на Клуб за културни инициативи „Таралеж”.