Виктория Георгиева: Главата ми бръмчи от изкуство

За презентацията е нужен JavaScript.

Само преди дни откри своя изложба в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Името е кратко, но многозначително… „Бръм”. Кога започна да ти бръмчи главата за изкуство?

Не съм сигурна. Мисля, че винаги ми е бръмчала. Когато бях малка обаче, повече ме вдъхновяваше литературата, отколкото изобразителното изкуство. Като повечето деца четях различни книжки с приказки, но това провокираше въображението ми дотолкова, че рисувах всичко, което се раждаше в главата ми от прочетеното. Получаваше се нещо подобно на нови книжки, но в тях историята беше представена визуално, пречупена през моята фантазия. По онова време обаче не осъзнавах, че се занимавам с изкуство, разбира се. Просто следвах вътрешни импулси, които най-вероятно съществуват в главите на повечето деца…

Но светът на фантазиите обикновено остава в миналото на повечето пораснали деца…

Така е… При мен обаче нещата се стекоха по различен начин. Детството ми мина в Исперих, но когато дойде време да се записвам в средно училище, заминах за Варна. Бях на четиринайсет, но родителите ми винаги са ме подкрепяли и са имали доверие в мен. Именно този период от живота ми ме накара да започна да се занимавам с изкуство по-сериозно. Попаднах в среда на хора, всеки от които имаше интереси и се изявяваше в определена творческа насока. Това ме провокира да търся собствен начин да се изразявам. Имах шанса да попадна и на човек, който за определено време ми даваше верните насоки, за да се чувствам провокирана и да творя. Пътувах много на стоп… Ако изключим изкуството, пътуванията са голямата ми страст. Попадах на нови места, срещах се с различни хора… Всичко това ме вдъхновяваше да рисувам и открих, че такъв е начинът, по който изразявам себе си най-добре. В началото започнах с графити, тъй като това е непосредствен и леснодостъпен път за всеки начинаещ творец да достигне до хората. Графитите са на улицата, разнообразяват често скучната и сива градска среда… След това открих живописта. Участвах в различни проекти, изложби; изобщо открих магията на артистичното и разбрах, че това е нещото, с което искам да се занимавам.

И Факултетът по изобразително изкуство на Великотърновския университет идва някак логично като следваща стъпка в развитието ти като артист…

Да, вече съм четвърти курс… Времето мина доста бързо. Преподавателите от Факултета ми дадоха много по отношение на техниката. Наистина, за да може един човек на изкуството да има възможността да даде свобода на идеите си, той първо трябва да е много добър „занаятчия”. Тоест, да владее класическите техники на изобразителното изкуство. И тук пак се връщам на страстта си към пътуванията. Като студентка получих възможността да обиколя почти цяла Европа. Изкарах една година в Куенка, Испания, където работих в различна, но много артистична среда. Именно от този период са и картините ми, включени в настоящата ми изложба „Бръм” (която можете да видите в Клуб за културни инициативи „Таралеж” до 22 ноември б.а.). Освен в Испания, където се завърнах след като бях ходила там и като ученичка, пътувах до Португалия, Англия, Франция, Унгария, Румъния, Украйна… Беше период, в който пътувах много, работих много и се запознах с творци – млади хора с огромно въображение… Всеки човек на изкуството има нужда от подобни „провокации” и се радвам, че получих такава възможност.

Иберийският полуостров май е доста важно място за теб…

Наистина съм влюбена в културата, мисленето, дори в езика на Испания. Харесвам много и Португалия, но конкретно испанските провинции Каталуния, където бях като ученичка, и Кастия ла Манча, в която се намира град Куенка – малък, красив и старинен, са много любими места за мен. Аз обаче харесвам всичко различно. В Лвов, Украйна, също се чувствах отлично, както и на всички други места, на които съм била. Различните традиции и начини на поведение провокират въображението ми и ме карат на творя. А това е много важно за мен.

Как прибра толкова много картини от Испания до България?

О, наистина беше доста трудно! Някои от платната си трябваше да махам от рамките и след това тук, в България, да рамкирам отново. Много от работите, които направих, си останаха в Испания. Особено тези, които бях рисувала навън, в градското пространство.

Рисуваш доста навън и тук, в Търново… Всички сме виждали твоите неща, които правят града по-шарен и носят позитивно настроение.

Както казах преди малко, графитите и стрийтартът са най-лесните начини посланията на един художник да достигнат до хората. Тъй като имам много творческа енергия, ми е необходимо и място, на което да я изразходвам. Квартирата ни (Виктория Георгиева споделя живота и творчеството си с Николай Божинов (Nikka Why), с когото вече сме ви запознали в блога на „Таралеж” б.а.) е пълна с наши работи. Всички стени са изрисувани, а отгоре има наши картини. Нямам представа как ще стоят нещата след време, но сега се радвам на много вдъхновение и почти няма момент, в който да не мисля за рисуване. Често дори вечер, когато си легна, из главата ми се въртят различни идеи, но съм твърде уморена, за да стана от леглото и да ги материализирам. Почти през целия ден обаче съм с четка в ръка и творя.

Както казва една култова личност в артсредите от преди няколко десетилетия, ти си „нахално” млада. Все пак обаче вече си четвърти курс и е време да помислиш за живота си оттук нататък. Или може би не?

Мисля за това от доста време. Да се занимаваш с изкуство не е най-доходоносното занимание. Никога не е било, а и най-вероятно никога няма да бъде. Родителите ми наистина ме подкрепят, за което съм им много благодарна и се чувствам голяма щастливка, но осъзнавам, че наближава моментът, в който може би ще се наложи да взема трудни решения, а и да направя някои компромиси със себе си.

Като например да продаваш картините си, за които казваш, че обичаш като свои деца…

О, бих продавала картините си с удоволствие! Интересът на хората към творчеството ти, а следователно и желанието им да го купуват, е доказателство за това, че си успешен в това, с което се занимаваш. Да, наистина ми е много трудно да се разделям с произведенията си, но това е част от изкуството и би ми давало възможност да рисувам още и още…

Сигурно се чувстваш малко объркана на прага на нов етап от живота си?

Да, определено е така. Преди малко споменах, че от гледна точка на техниката Факултетът по изобразително изкуство на Великотърновския университет ми даде много. Що се отнася до едно от най-важните неща в творчеството – да откриеш човек или хора, който да те провокира(т), да те насочи(ат) по онзи деликатен начин, нещо от сорта на „това е интересно, но можеш ли да доразвиеш идеята си в такава насока?”, не открих такъв вдъхновител. Нито в Търново, нито по време на всичките си пътувания. С приятеля ми Николай си помагаме много, но все пак се стремим да си оставяме свобода и да не си се месим много в творчеството си.

Бръм?

Бръм! В момента главата ми наистина бръмчи! Както и защото е пълна с идеи, които искам да реализирам, така и заради нещата, които ми предстоят в житейски план…

Как приеха посетителите на „Таралеж” твоето „Бръм”?

Наистина съм приятно изненадана от интереса към изложбата си. Представих живопис, колажи и рисунки, а на експозицията ми дойдоха страшно много хора. Беше приятно да споделя преживяванията и вдъхновението си от Испания с толкова много приятели, познати и непознати… Забавлявахме се заедно, много хора обсъждаха помежду си творбите ми, всеки намираше нещо за себе си, пийнахме сангрия (испански коктейл, вклюващ вино, плодове, канела… б.а.). Моето „Бръм” ще е в „Таралеж” до 22 ноември. Ще се радвам изложбата ми да усмихне, провокира или „забръмчи” в главите на колкото се може повече хора.

Едно интервю на Стоян Николов

Реклами

Малките творци от ОДК рисуваха в „Таралеж” по случай Деня на народните будители

За презентацията е нужен JavaScript.

„Ако аз съм будител” беше мотото, което вдъхновяваше малките художници и дизайнери от Общинския детски комплекс с ръководител Елеонора Христова, за да творят вчера в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Събитието бе организирано по повод един от най-светлите български празници и целеше да даде възможност на малчуганите да пресъздадат през собствения си поглед и усещания Деня на народните будители. Децата си поставиха за цел да създадат изкуство, което да „буди” доброто у хората и да ги прави по-весели и положителни.

Преди да започнат да рисуват и апликират, малките творци изгледаха филмче за историята на празника и някои от най-бележитите българи, които честваме на 1 ноември. Те се запознаха и с крилати мисли на български и чужди мислители, които можеха да използват за вдъхновение или да включат в произведенията си.

После Клуб „Таралеж” се превърна в голям творчески мравуняк, в който кипеше добро настроение и звучеше весел детски смях, а двадесетина момчета и момичета пресъздаваха идеите и емоциите си върху белия лист. Разбира се, при тези обстоятелства рисунките и апликациите се получиха много пъстри и шарени, каквато беше и целта.

Макар и лошото време да не позволи да се реализира първоначалната идея, а именно творбите на малките художници да бъдат изложени на Самоводската чаршия, за да „пробуждат” доброто настроение на минувачите, те все пак ще красят Клуб ”Таралеж” (където всеки от вас може да ги види), а при първа възможност ще бъдат представени на Улицата на занаятите.

1 ноември – Ден на народните будители!

Честит Ден на народните будители на всички приятели на Клуб за културни инициативи „Таралеж”! Този празник е особено важен за нас, защото, колкото и нескромно да прозвучи, смятаме, че даваме и своя малък принос във формирането на любов към знанията, културата и изобщо духовните ценности у нашите сънародници.

Тъй като напоследък често сме свидетели как на важни празници по медиите се правят анкети с хора, голямата част от които си нямат и представа какво точно се чества на конкретния ден, а просто се радват, че не са на работа или училище, решихме да напишем няколко реда за Деня на българските будители. Не, че се съмняваме във вашата ерудираност. Напротив. Иска ни се обаче покрай сухите факти да изразим и някои свои усещания и размисли относно будителството…

„Будител” е дума с доста трудно определимо значение, в която всеки от нас вкарва малко или много собствен смисъл. Да, разбира се, днес целокупният български народ отбелязва паметта на хилядите знайни и незнайни книжовници, духовници, революционери, събирачи на легенди и предания или други родолюбиви българи, които по един или друг начин са допринесли за запазването на българщината, културата, традициите ни и българското народно самосъзнание.

Не е ли обаче истина и това, че всеки от нас има и други, собствени будители? Хора, които са посели в душата му семенцето на патриотизма. Не на ксенофобията, омразата към различните или неподплатеното с нищо чувство за превъзходство… Не! А на онзи патриотизъм, който ни кара да се разчувстваме всеки път, когато чуем българския химн, научим за някое постижение на сънародник, припомним си къде е получила благодатна почва за развитие славянската писменост… Или дори когато националният ни отбор вкара гол, което, слава Богу, напоследък се чувства сравнително често.

За някого този личен будител може да е дядо му. За друг такъв се явява някой учител, писател, че защо не и съседската баба, която му е разказвала увлекателно някоя легенда за близката крепост, река или връх… Най-вероятно има и много по-впечатляващи или изненадващи примери за вдъхновители към родолюбие. Това обаче не е толкова важно. Струва ми се, че най-важното нещо, което можем да кажем за Деня на българските будители, това, което го прави различен от другите празници, е, че той е жив. В пълния смисъл на думата.

Днес не честваме еди-коя-си годишнина от рождението на еди-кого-си. Не отбелязваме нито датата на някоя битка, нито тази на мирен договор (още повече такъв, който е подписан между две страни, нито една от които не е България). Днес почитаме паметта на всички онези българи, които са си направили труда, положили са необходимите усилия или дори са дали живота си, за да докажат на практика, че обичат родината си и че им пука за нея. Без да се удрят в гърдите, да се опитват чрез позьорство да запълнят липсата на дела или да се изкарат по-чисти от Левски, по-упорити от Паисий и по-жертвоготовни от Ботев…

Именно това, че не почитаме определена историческа личност или събитие обединява всички нас. Защото около хората от миналото и постъпките им винаги има повече от една гледна точка и следователно съществуват потенциални причини за конфронтация. В Деня на народните будители съвсем не е така. Всеки е свободен да отдаде почитта си на тези наши предци, които смята за най-достойни.

Обединява ни и гореспоменатата почит и уважение към личните ни будители, хората, които са положили в сърцата ни основите на непреходното, нематериланото, духовното. И тъй като натискът на битовизмите, цифрите, рамките и шаблоните става все по-силен с всеки изминал ден, сега е моментът да покажем с цялото си сърце колко много ценим делото на съвременниците ни, които дръзват да се опълчат срещу неумолимите правила на материалното и да ни накарат да надзърнем вътре в себе си, да потърсим корените си или просто да отидем на театрална постановка

Иначе, ако се обърнем към историята, можем да открием още доста причини, заради които си заслужава да определим Деня на народните будители като един различен празник. Нека споменем само една – той възниква като спонтанна, вътрешна необходимост на предците ни, живели в първите десетилетия след Освобождението, да отдадат почитта си към всички онези, които направили оцеляването на българщината и възстановяването на държавността възможно, но не успели да доживеят реализирането на голямата си мечта.

Това желание да се почете паметта на достойните българи се изразявала по много начини – били издигани паметници на будители, с имената им били кръщавани улици и читалища, а на емблематични дати се организирали чествания. През 1922 година тогавашният министър на народното просвещение Стоян Омарчевски осъзнал необходимостта тази всеобща народна енергия да се канализира и внесъл предложение в Министерски съвет 1 ноември да бъде обявен за Ден на българските народни будители. Идеята е приета със сериозно одобрение и на 28 юли същата година 1 ноември е обявен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България”.

Датата не е избрана случайно. След смяната на Юлианския с Грегорианския календар през 1916 година, Българската православна църква отказва да последва повелите на официалната власт и продължава да отбелязва празниците си според Юлианската ера. По този начин 1 ноември се явява датата, на която би трябвало да се отбелязва денят на Св. преподобни Йоан Рилски, който по църковния календар е на 19 октомври. Така или иначе 1 ноември за пръв път е честван неофициално в Пловдив през 1909 година, така че Стоян Омарчевски не открива топлата вода, а просто узаконява една вече съществуваща практика.

Разбира се, след 1944 година Денят на народните будители губи статуквото си на официален празник, защото по никакъв начин не е свързан с Маркс, Енгелс, Ленин, че дори с Георги Димитров или Димитър Благоев. В много райони на страната обаче хората продължават да го отбелязват неофициално, което само идва да покаже колко е силна любовта на предците ни към българското и почитта им към достойните личности в историята ни. Регламентираното честване на Деня на българските будители е възстановено през 1992 година.

Вместо заключение нека цитираме думите на министър Омарчевски по повод подбудите за установяването на подобен празник: „…първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното…“

Понякога ни се струва, че от зората на историята се играе една и съща театрална постановка. Само актьорите се сменят…

А вие заповядайте в 13:00 часа в Клуб „Таралеж“, за да видите какви изненади сме ви подготвили с малките ни приятели от Общинския детски комплекс по случай Деня на народните будители.

Стоян Николов

„Таралеж” и Общинският детски комплекс отбелязват заедно Деня на народните будители

Любопитно начинание по случай Деня на народните будители организира Клуб за културни инициативи „Таралеж” в сътрудничество с ателието за керамика и изобразително изкуство към Общинския детски комплекс във Велико Търново. Утре (1-ви ноември) в 13:00 часа ще бъдат прочетени малко познати на широката публика легенди и предания за някои от първите български будители. По този начин на улица „Поп Матей Преображенски” 2 ще почетем паметта на предците ни, спомогнали за запазване и обогатяване на българщината, като същевременно обменим интересни знания за историята и традициите на родината.

Заедно с ръководителката си Елеонора Христова децата от ателието по керамика и изобразително изкуство при Общинския детски комплекс ще помогнат за подобаващото отбелязване на празника, правейки обща рисунка, на която ще представят самите себе си като будители. Така организаторите на събитието целят да прокарат мост между делото на традиционните будители и съвремието ни и да привлекат вниманието върху работата на начинаещите хора на изкуството в трудното ни и забързано време.

Заповядайте на 1 ноември в 13:00 часа в в Клуб за културни инициативи „Таралеж”, за да се позабавляваме заедно, да научим, споделим нещо ново и да покажем един малко по-нетрадиционен, но също толкова родолюбив поглед към будителството. Инициативата ще завърши с изложба на открито пред Клуб „Таралеж”, която ще представи творбите на децата от Общинския детски комплекс, посветени на Деня на народните будители.

Холандският филм „Bon Voyage“ в Клуб „Таралеж“

Филмът “Bon Voyage” ще бъде прожектиран довечера в 20:00 часа в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Събитието е част от инициативата „Холандия в един ден”, организирана от Посолството на Кралство Нидерландия у нас и подкрепена от Община Велико Търново.

“Bon Voyage” е 85-минутна драма, създадена през 2010 година от младата режисьорка Маргийн Рогаар (Margien Rogaar), която заедно с Тайс ван Марле (Tijs van Marle) е и автор на сценария. Героите на филма (в ролите Анеке Блок, Райнут Бусемакер, Мире Балке и Каспер ван Райнберк (Anneke Blok, Reinout Bussemaker, Mirre Balke, Casper van Rijnberk)) са семейство от средната класа, в което на пръв поглед цари хармония, но под повърхността се крият редица неизказани противоречия и натрупано напрежение.

Членовете на Вербеек пътуват за триседмична лятна ваканция във Франция, когато става ясно, че патриархът на фамилията, Боб, е неизлечимо болен. Семейството е принудено да се върне у дома си, за да бъде със стария човек в последните му мигове. Неочакваната промяна проваля редица планове.

Тийнейджърката Анук Вербеек е възнамерявала да загуби девствеността си във Франция. За сметка на това по-малкият й брат Йохем е изключително доволен, защото ще може да прекара повече време с приятеля си Гуидо в тайната им къща, която двамата са си построили на едно дърво. За любопитната невръстна Ясмийн пък новината за болестта на дядо й е повод да го засипе с лавина от невинни въпроси за живота, смъртта и съществуването след нея. Разбира се, върху майката на децата Тине се струпва отговорността да държи семейството сплотено, въпреки вътрешните търкания в него. Обърканата жена на средна възраст трябва да свикне и с мисълта за наближаващата смърт на баща си…

Режисьорката Рогаар и съсценаристът й Тайс ван Марле фокусират вниманието на зрителите върху фундаментални проблеми като порастването, съжителството на различни поколения и индивиди и преодоляването на житейските проблеми. Така или иначе, Анук все пак стига до първия си злополучен опит в секса, Йохем е „разбит”, защото приятелят му го игнорира и заменя с друго дете в игрите, а старият Боб има доста малко време, за да осмисли собствената си преходност

Със сложните проблеми и заплетените ситуации, които разглежда, „Bon Voyage” е един от забележителните нови филми в европейското кино. Ако искате да разберете повече за твърде любопитното, едновременно провокиращо и неангажиращо развитие на сюжета, заповядайте довечера в Клуб за културни инициативи „Таралеж”.

Иначе Посолството на Кралство Нидерландия в България и Община Велико Търново са подготвили сериозна програма за инициативата „Холандия в един ден”. Начинанията започват още в 11:00 часа с брифинг за медиите в галерия „Рафаел Михайлов”, а 30 минути по-късно посланикът Карел ван Кастерен и кметът на старата столица Даниел Панов ще засадят холандски лалета в градинката около паметника „Майка България”.

В 14:00 часа амбасадорът ще изнесе лекция, посветена на икономическото развитие на Ниската земя и позициите й в световен мащаб. Инициативата ще се проведе в Ректората на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. От 18:00 часа пък хотел „Янтра” ще домакинства на бизнес семинар, на който холански компании, работещи в региона, ще представят дейността си, добрите практики и спънките, които срещат. Специалистите от нидерландското посолство ще фокусират вниманието си върху възможностите за развиване на бизнес, които предлага Община Велико Търново.

В „Таралеж” пък ще закрием инициативата „Холандия в един ден” както ние си знаем – с изкуство… Заповядайте на прожекцията на “Bon Voyage”!

Адриана Иванова – „A Hidden Place“

Своята дебютна изложба „A Hidden Place” откри снощи в „Таралеж” младата художничка Адриана Иванова. Културната инициатива събра десетки близки и приятели на авторката, както и много почитатели на илюстрацията – художественият жанр, в който тя е намерила поле за изява на вътрешния си свят.

Посетителите получиха възможност да се запознаят с емоциите, интересите, хобитата и авторските търсения на Адриана по възможно най-непринудения начин – чрез нейното непосредствено и непретенциозно (в най-добрия смисъл на думата) творчество. Най-вероятно това бе и причината за ласкавите отзиви, многото цветя и поздравления, които получи търновската художничка.

Адриана остана видимо доволна от вниманието на публиката. И няма как да е иначе. Дори утвърденият български художник Никола Манев, който живее в Париж повече от половин век, твърди, че всяка изложба е като гмуркане в мътни води за твореца, защото не знае дали ще го замерят с цветя или с гнили домати. Е, снощи в Клуб за културни инициативи „Таралеж” имаше много цветя, но, слава Богу, никой не носеше развалени зеленчуци…

И имаше защо. Убедете се сами!

За презентацията е нужен JavaScript.

Адриана Иванова: Вдъхновяват ме малките неща от живота

 

Адриана Иванова е завършила живопис във Факултета по изобразителни изкуства на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, а магистърската й степен е посветена на графиката. През 2010 година тя прекарва един академичен сезон в Букурещ, Румъния, където се обучава по програма „Еразъм”. След дипломирането си Адриана живее една година и в Загреб, Хърватска, печелейки конкурс за преподавател в частна художествена гимназия. Сред богатите и разностранни интереси на младата авторка са литературата, музиката, пътуванията, природата…

Утре (петък, 26 октомври) в Клуб за културни инициативи „Таралеж” Адриана открива първата си самостоятелна изложба, носеща провокиращото въображението заглавие „A Hidden Place”. Срещнахме се с художничката, за да поговорим с нея както за експозицията й, така и за разбиранията й за живота и изкуството като цяло. Вижте какво ни сподели тя…

Здравей, къде те намираме?

В момента съм в Клуб „Таралеж”, където цари трескава подготовка за наближаващата ми изложба (смее се). Макар и отстрани това едва ли изглежда така, една експозиция, особено самостоятелна, изисква много работа и усилия.

Като ученичка си имала намерение да се занимаваш с езици. Как стана така, че „кривна” от пътя на филологията и пое по този на изобразителното изкуство?

Може би основната причина бяха учителите ми, които ме насърчаваха да се занимавам с изкуство. Възможно е доста сериозна роля при избора ми да е изиграло и впечатлението ми, че езиците са доста скучна материя. Просто нямах усещането, че те ми пасват особено. Когато дойде време  за смяна на училищата след седми клас, майка ми ме постави пред конкретен избор. Езици или рисуване! Прдпочетох рисуването, без дори да се замислям много.

Завършила си Педагогика на изобразителното изкуство във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че повечето млади творци не са особено склонни да се занимават с преподавателска дейност, тъй като тя отнема част от свободата им…

Преподаването безспорно е страшно голяма отговорност, независимо от учебния предмет. Именно това до някаква степен плаши хората. Що се отнася до свободата, не смятам, че учителската дейност отнема толкова съществена част от времето ми. Възприемам преподаването като призвание. Както всяка друга професия, то се удава на едни, но не пасва на други. Аз лично първоначално не съм и очаквала да хвана точно този път, но вътрешното ми усещане (а и стечението на обстоятелствата) ме насочиха натам.

Избрала си да се занимаваш с илюстрация. През кои „дисциплини” те преведоха творческите ти търсения и защо се спря именно на тази колкото интересна, толкова и сложна част от изобразителното изкуство?

Колкото и клиширано да звучи, пробвах от всичко по малко. Исках да специализирам графика, но впоследствие промених вътрешната си насоченост към живописта. Наистина, когато записах магистърска степен, отново се върнах към графиката, но по-скоро с идеята да доразвия и обогатя стила си. Към илюстрацията се насочих интуитивно. Работейки самостоятелно вкъщи, имах свободата да експериментирам. Както става с повечето неща, които впоследствие се превръщат във важна част от живота ми, в началото не си и представях, че ще се занимавам с илюстрация сериозно, но скоро усетих, че тя ми пасва идеално.

Прекарала си една година от обучението си в Букурещ, където си била по програма „Еразъм”. Какви са впечатленията ти от този период и какво ти даде той като творец?

В Букурещ попаднах в изключително артистична среда. Живеех в общежитие, в което бяха настанени само художници. Досещате се, че цареше постоянна арт атмосфера. Разполагах и с доста свободно време да рисувам и да търся себе си стилово, което е изключително важно за всеки млад творец, независимо с какво изкуство се занимава. Мисля,че колективът, в който попаднах там, също доста ме „побутна“ да работя по-смело.

След края на обучението ти в румънската столица през 2010 година си взела участие и в първата си изложба. Разкажи ни нещо повече за „Atelier Erasmus Romania”.

Това беше съвместна изложба, целяща да покаже какво аз и останалите четирима колеги, с които заминахме за Букурещ, сме сътворили през тази учебна година. Естествено беше доста колоритна експозиция, показваща различните стилове и идеи на петима напълно различни хора, които обстоятелствата и шансът са събрали, за да споделят една година от обучението и живота си.

След дипломирането си си работила като учител в частна художествена гимназия в Загреб. Как попадна в Хърватия и защо реши да се занимаваш с преподаване?

Кандидатствах по програма „Коменски“ (секторна програма на ЕС, която е част от стратегията „Учене през целия живот”. Същността й се състои в обучението на деца, подпомагане на международното сътрудничество в областта на образованието и обмяната на опит между институциите и кадрите б.а.), като Хърватия беше една от приоритетните държави, в които исках да попадна. Оттам нататък нещата просто се случиха. Получих одобрение в средата на месец май и в началото на септември вече пътувах към Загреб с 40-килограмовия си куфар.

Защо се върна от Хърватия?

Просто ми домъчня за България. Макар че дори и сега си спомням с носталгия за Хърватия и се надявам отново да мога да отида отново там – този път като турист.

Както разбрахме, си прекарала достатъчно време и в други държави, така че имаш база за сравнение. Какво е отношението на институциите и на обикновените хора към изкуството в различните точки на Балканите?

Може би с една идея по-добро от нашето собствено. Мисля,че младите автори биват стимулирани малко повече, дават им се малко повече възможности… Може би и критиката към тях е по-милостива, по-щадяща. Има едно модерно отношение към личното творчество. Съществува и доста голямо разнообразие; като цяло „сцената“ е по-богата и малко по-добре промотирана.

Казваш, че освен по изобразителното изкуство се увличаш по писане и по-конкретно по фентъзи. Да очакваме ли в твое лице най-сетне български писател да направи световен пробив или литературата е по-скоро хоби за теб?

Едва ли! (смее се) Харесвам книгите и особено аромата на мастило, който лъха от страниците им, но се съмнявам,че някога ще успея да напиша нещо достойно за публикация. Надявам се поне да завърша част от това, което съм започнала. Имам сигурно повече от тридесет наченати книги, от които нито една не е докарана докрай. Детска книжка би било най-добрият вариант, там се усещам най-креативна. Що се отнася до фентъзито, което наистина доста харесвам, то дава много материал за рисуване. Както и приказките, впрочем…

Музиката също има важно място в живота и творчеството ти…

О, да! Около 90 процента от творбите ми са провокирани от нечия песен. Не мога да стоя дори пет минути без музика; особено когато творя. Намирам много вдъхновение както в отделни думи от текстове, така и в цели мелодии… Опитвам се да пресъздам усещането, което конкретна песен събужда в мен. Дори една от илюстрациите ми е директно посветена на любимата ми група, която се казва Dry the river, но почти не е известна в България.

Как се „сработиха” преподавателската дейност и артистичните ти търсения?

Чудесно! Децата са неизчерпаем източник на вдъхновение и са най-добрата критика. Харесва ми да работя с учениците си и смятам, че илюстрацията е най-близка до същността им.

Спонтанността е втората (ако не и първата) ти природа. Обичаш да пътуваш до непознати градове само защото така ти е хрумнало. Искаш и да обиколиш Азия с влак… Кое е мястото, на което все още не си била, но мечтаеш да посетиш?

Труден въпрос! (смее се) Държавите, в които все още не съм ходила, а ми се иска да съм била там, са ужасно много! Както спомена, ще ми се да пропътувам Азия – колкото повече места, толкова по-добре. Индия, Тибет, Непал, Монголия, Япония и Китай са в челото на класацията ми (смее се). Шотландия и скандинавските държави също ме привличат ужасно; смятам, че тамошните природа и фолклор биха били изключителен източник на вдъхновение за мен. Обичам да пътувам сама и да оставям мислите си да се реят по пътя. Затова често спонтанно хващам влака за някъде и после се прибирам изчистена от негативни емиции… Заредена с прекрасни чувства.

Как би описала себе си в сегашния момент?

Преподавам рисуване, творя, опитвам се да пътувам из България колкото мога повече. Занимавам се с това да бъда себе си (смее се).

Обичаш да рисуваш акварели…

Обожавам! Мисля,че акварелът създава чувство на лекота и свобода, като същевременно дава много възможности за цветови ефекти.

Какво те вдъхновява, за да твориш?

Един куп неща (смее се). Обичам планината, горите, фолклора, митологията, хората, които можеш да срещнеш нощем в градския транспорт на Загреб… Да не забравяме музиката!!! Цветовете, есента, усмихнатите лица, пътят без посока, влаковете, морето също ме вдъхновяват… С една дума простите неща; тези, които виждаме и усещаме всеки ден. Не търся сложност в творбите си… Нито пък академичност… Не творя на теми, които не разбирам. Ежедневието и малките неща са най-яркият инспиратор за мен.

Стар анекдот твърди, че най-голямата обида за един великотърновец е да му подариш колело, защото няма къде да го кара заради специфичния ландшафт в старата столица… Ти си си купила велосипед сама. Като проява на мазохизъм или като доказателство за непреклонен ентусиазъм да приемаме тази постъпка?

Всъщност, купих си колело, тъй като страдах по раздялата си с предишния си велосипед, който остана в едно мазе в Загреб (смее се). Истината е,че започнах да карам колело именно там и реших,че е редно да продължа и в Търново. Може би в това има известна доза мазохизъм, обаче основно си е чист ентусиазъм. А и с въпросните баири се свиква; не са чак толкова страшни (смее се).

Утре в Клуб за културни инициативи „Таралеж” се открива твоя самостоятелна изложба, наречена “A Hidden place”. Ще ни „открехнеш” ли кое е това скрито място, Адриана?

Това е едно мое място, което е много лично и добре пазено от стреса на делника. Едно местенце, където детето в мен все още живее, възхищава се и твори.

Как реши да правиш самостоятелна изложба? Все пак подобно начинание изисква огромен труд и отдаденост?

В интерес на истината имах доста страхове относно реализацията на експозицията. Реших обаче, че в крайна сметка е време да покажа на хората какво правя. Това все пак е един от основните мотиви на всеки автор, за да продължава да твори. Освен това в лицето на приятелите си имам една доста упорита агитка, която постоянно ме убеждава да направя изложба, така че нямаше как накрая да не склоня (смее се).

Изложбата „A Hidden Place” на Адриана Иванова ще бъде открита на 26 октомври (петък) от 19:00 часа в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Заповядайте да разгледаме илюстрациите й, да потърсим нейните и собствените си скрити места и да се позабавляваме заедно.

Едно интервю на Стоян Николов