Виктория Георгиева: Главата ми бръмчи от изкуство

This slideshow requires JavaScript.

Само преди дни откри своя изложба в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Името е кратко, но многозначително… „Бръм”. Кога започна да ти бръмчи главата за изкуство?

Не съм сигурна. Мисля, че винаги ми е бръмчала. Когато бях малка обаче, повече ме вдъхновяваше литературата, отколкото изобразителното изкуство. Като повечето деца четях различни книжки с приказки, но това провокираше въображението ми дотолкова, че рисувах всичко, което се раждаше в главата ми от прочетеното. Получаваше се нещо подобно на нови книжки, но в тях историята беше представена визуално, пречупена през моята фантазия. По онова време обаче не осъзнавах, че се занимавам с изкуство, разбира се. Просто следвах вътрешни импулси, които най-вероятно съществуват в главите на повечето деца…

Но светът на фантазиите обикновено остава в миналото на повечето пораснали деца…

Така е… При мен обаче нещата се стекоха по различен начин. Детството ми мина в Исперих, но когато дойде време да се записвам в средно училище, заминах за Варна. Бях на четиринайсет, но родителите ми винаги са ме подкрепяли и са имали доверие в мен. Именно този период от живота ми ме накара да започна да се занимавам с изкуство по-сериозно. Попаднах в среда на хора, всеки от които имаше интереси и се изявяваше в определена творческа насока. Това ме провокира да търся собствен начин да се изразявам. Имах шанса да попадна и на човек, който за определено време ми даваше верните насоки, за да се чувствам провокирана и да творя. Пътувах много на стоп… Ако изключим изкуството, пътуванията са голямата ми страст. Попадах на нови места, срещах се с различни хора… Всичко това ме вдъхновяваше да рисувам и открих, че такъв е начинът, по който изразявам себе си най-добре. В началото започнах с графити, тъй като това е непосредствен и леснодостъпен път за всеки начинаещ творец да достигне до хората. Графитите са на улицата, разнообразяват често скучната и сива градска среда… След това открих живописта. Участвах в различни проекти, изложби; изобщо открих магията на артистичното и разбрах, че това е нещото, с което искам да се занимавам.

И Факултетът по изобразително изкуство на Великотърновския университет идва някак логично като следваща стъпка в развитието ти като артист…

Да, вече съм четвърти курс… Времето мина доста бързо. Преподавателите от Факултета ми дадоха много по отношение на техниката. Наистина, за да може един човек на изкуството да има възможността да даде свобода на идеите си, той първо трябва да е много добър „занаятчия”. Тоест, да владее класическите техники на изобразителното изкуство. И тук пак се връщам на страстта си към пътуванията. Като студентка получих възможността да обиколя почти цяла Европа. Изкарах една година в Куенка, Испания, където работих в различна, но много артистична среда. Именно от този период са и картините ми, включени в настоящата ми изложба „Бръм” (която можете да видите в Клуб за културни инициативи „Таралеж” до 22 ноември б.а.). Освен в Испания, където се завърнах след като бях ходила там и като ученичка, пътувах до Португалия, Англия, Франция, Унгария, Румъния, Украйна… Беше период, в който пътувах много, работих много и се запознах с творци – млади хора с огромно въображение… Всеки човек на изкуството има нужда от подобни „провокации” и се радвам, че получих такава възможност.

Иберийският полуостров май е доста важно място за теб…

Наистина съм влюбена в културата, мисленето, дори в езика на Испания. Харесвам много и Португалия, но конкретно испанските провинции Каталуния, където бях като ученичка, и Кастия ла Манча, в която се намира град Куенка – малък, красив и старинен, са много любими места за мен. Аз обаче харесвам всичко различно. В Лвов, Украйна, също се чувствах отлично, както и на всички други места, на които съм била. Различните традиции и начини на поведение провокират въображението ми и ме карат на творя. А това е много важно за мен.

Как прибра толкова много картини от Испания до България?

О, наистина беше доста трудно! Някои от платната си трябваше да махам от рамките и след това тук, в България, да рамкирам отново. Много от работите, които направих, си останаха в Испания. Особено тези, които бях рисувала навън, в градското пространство.

Рисуваш доста навън и тук, в Търново… Всички сме виждали твоите неща, които правят града по-шарен и носят позитивно настроение.

Както казах преди малко, графитите и стрийтартът са най-лесните начини посланията на един художник да достигнат до хората. Тъй като имам много творческа енергия, ми е необходимо и място, на което да я изразходвам. Квартирата ни (Виктория Георгиева споделя живота и творчеството си с Николай Божинов (Nikka Why), с когото вече сме ви запознали в блога на „Таралеж” б.а.) е пълна с наши работи. Всички стени са изрисувани, а отгоре има наши картини. Нямам представа как ще стоят нещата след време, но сега се радвам на много вдъхновение и почти няма момент, в който да не мисля за рисуване. Често дори вечер, когато си легна, из главата ми се въртят различни идеи, но съм твърде уморена, за да стана от леглото и да ги материализирам. Почти през целия ден обаче съм с четка в ръка и творя.

Както казва една култова личност в артсредите от преди няколко десетилетия, ти си „нахално” млада. Все пак обаче вече си четвърти курс и е време да помислиш за живота си оттук нататък. Или може би не?

Мисля за това от доста време. Да се занимаваш с изкуство не е най-доходоносното занимание. Никога не е било, а и най-вероятно никога няма да бъде. Родителите ми наистина ме подкрепят, за което съм им много благодарна и се чувствам голяма щастливка, но осъзнавам, че наближава моментът, в който може би ще се наложи да взема трудни решения, а и да направя някои компромиси със себе си.

Като например да продаваш картините си, за които казваш, че обичаш като свои деца…

О, бих продавала картините си с удоволствие! Интересът на хората към творчеството ти, а следователно и желанието им да го купуват, е доказателство за това, че си успешен в това, с което се занимаваш. Да, наистина ми е много трудно да се разделям с произведенията си, но това е част от изкуството и би ми давало възможност да рисувам още и още…

Сигурно се чувстваш малко объркана на прага на нов етап от живота си?

Да, определено е така. Преди малко споменах, че от гледна точка на техниката Факултетът по изобразително изкуство на Великотърновския университет ми даде много. Що се отнася до едно от най-важните неща в творчеството – да откриеш човек или хора, който да те провокира(т), да те насочи(ат) по онзи деликатен начин, нещо от сорта на „това е интересно, но можеш ли да доразвиеш идеята си в такава насока?”, не открих такъв вдъхновител. Нито в Търново, нито по време на всичките си пътувания. С приятеля ми Николай си помагаме много, но все пак се стремим да си оставяме свобода и да не си се месим много в творчеството си.

Бръм?

Бръм! В момента главата ми наистина бръмчи! Както и защото е пълна с идеи, които искам да реализирам, така и заради нещата, които ми предстоят в житейски план…

Как приеха посетителите на „Таралеж” твоето „Бръм”?

Наистина съм приятно изненадана от интереса към изложбата си. Представих живопис, колажи и рисунки, а на експозицията ми дойдоха страшно много хора. Беше приятно да споделя преживяванията и вдъхновението си от Испания с толкова много приятели, познати и непознати… Забавлявахме се заедно, много хора обсъждаха помежду си творбите ми, всеки намираше нещо за себе си, пийнахме сангрия (испански коктейл, вклюващ вино, плодове, канела… б.а.). Моето „Бръм” ще е в „Таралеж” до 22 ноември. Ще се радвам изложбата ми да усмихне, провокира или „забръмчи” в главите на колкото се може повече хора.

Едно интервю на Стоян Николов

Advertisements

Месрур Сабит: Експериментирам, но няма да изменя на себе си

Месрур Сабит е роден през 1977 година в град Исперих. През 2002-а завършва Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” със специалност Живопис. Има самостоятелни изложби в родния си град, Истанбул, Бургас и София, както и десетки участия в пленери, биеналета, конкурси в България и региона.

В периода 2005-2008 година е хоноруван преподавател във ВТУ, а след това става художник на свободна практика. Ателието му се намира на улица „Сливница” 7 в старата столица, а негови картини са изложени и във великотърновската галерия „Мария” на „Стефан Стамболов” 47.

Конкретният повод да се срещнем се с него (на по бира) бе, за да му зададем няколко въпроса за изложбата „АКВАРЕЛи” в Клуб за културни инициативи „Таралеж”, в която той участва заедно със свои колеги и приятели. Разбира се, възползвахме се да разширим темата възможно най-много. Но стига суха статистика…

Как започна да се занимаваш с изкуство?

Драсках на последните страници на тетрадките си (смее се). Когато бях 10-12 годишен съвсем несъзнателно, както и много от децата на моята възраст, рисувах различни неща по време на училищните часове, когато ми беше скучно. Една от преподавателките ми забеляза какво правя и ме „издаде” на родителите ми. Изглежда е видяла, че имам способности да се развивам в тази посока… Майка ми ме записа на курсове в Разград, където прекарвах уикендите. Постепенно започнах да откривам, че това, което правя, наистина ми доставя удоволствие. Тогава обаче се наложи със семейството ми да станем част от „голямата екскурзия”…

Сигурно е било трудно за теб и близките ти…

Да. Промених средата, в която бях израснал. Живяхме в Истанбул девет месеца. Честно казано, не си спомням да е имало нещо особено драматично, защото бях все още дете и не осъзнавах какво точно се случва. Когато ме записаха в училище в Турция, влязох в първия час по изобразително изкуство, без да имам нито четки, нито боички, нито листове. Спомням си, че учителят, меко казано, не остана доволен. Следващият път обаче се явих подготвен и рисувах. Той бе изумен от възможностите ми. След това само преподаваше теоретичната част от уроците, а аз рисувах на черната дъска, за да онагледявам думите му…

Колко време останахте в Турция?

Около девет месеца. Преди малко казах, че за мен не бе чак толкова трудно, но възрастните не го приемаха по този начин. Голяма част от живота им бе минал в друга среда, така че си го искаха обратно. Един ден баба ми и дядо ми казаха „не ни харесва тук; да се прибираме у дома”. Така се върнахме в Исперих.

Ново старо предизвикателство за един тийнейджър…

Да! Трябваше да държа приравнителни изпити, защото българската образователна система не признаваше това, което съм учил в Турция. После всичко постепенно си дойде на мястото, но е имало доста моменти, в които съм искал да захвърля рисуването. Деветдесетте години бяха объркани за хората в България, а тогава аз все още се изграждах като личност.

Ти си българин от турски произход. Усещал ли си някога негативно отношение към себе си заради този факт?

Да, но много рядко. Думи от сорта на „гяури” и „фесове” се промъкват в общественото ни пространство, но такива настроения по-скоро са подклаждани от политиците. На човешко ниво всичко обикновено е нормално и положително. Както сега си седим с теб. Жена ми е българка. Семействата ни никога не са се противопоставяли на връзката ни. Напротив! Имаме пълната им подкрепа и им гостуваме колкото се може по-често…

Какво ти помогна да останеш на „правилния път”?

Семейството. Възпитанието ми. Това, че в най-ранните ми детски години вътре в мен бе посадено нещо, което ме караше да държа на определени принципи, различни от тези, които изповядват чалгаджии, мутри и т.н. Много пъти ми е идвало да се откажа и съм се озовавал в канавката до „пътя”. Винаги обаче е било за кратко и след това съм се връщал към рисуването.

И след това дойде Факултетът по изобразително изкуство към Великотърновския университет?

Не! Кандидатствах преди казармата, но не ме приеха. Тогава за донаборници имаше твърде малко бройки и не успях да се класирам. Изкуството е субективно нещо, оценяването му още повече… Докато бях войник, почти се бях отказал да се явявам на изпити отново. Няколко дни преди уволнението обаче се мобилизирах. Излязох от казармата по-малко от седмица преди приемните изпити, но се справих.

Работил си като хоноруван преподавател в университета…

Да, след като завърших образованието си, реших, че това е полето на изява, на което искам да се развивам в момента. Бях много амбициран. В крайна сметка постигнах целта си, но разбрах, че не това е моето поприще. От 2008 година в професионален аспект се занимавам само с рисуване и се чувствам в собствени води.

Имаш няколко самостоятелни изложби, участваш в различни конкурси, биеналета, пленери, „екипни” експозиции… Как се справяш с толкова натоварен ритъм?

Първата ми самостоятелна изложба беше, когато бях още ученик, в родния ми град Исперих. През 2001 година представих свои картини в Истанбул, а през 2007-а открих своя експозиция в Бургас, която посветих на сина си Денис. Миналата година софийската галерия „Астри” изложи мои произведения, обединени под мотото „Лирични откъси”. Трудно е, но рисуването е нещото, което харесвам, така че го правя с удоволствие.

Някои изкуствоведи определят стила то като „добре забравен стар романтизъм, съживен и обогатен с чисто младежкото възприятие на човека, израсъл и останал да живее сред природата”. Какво мислиш за подобна формулировка на изкуството си?

Струва ми се точна до голяма степен. Експериментирам с техниката си постоянно, но винаги съм се вдъхновявал от старите майстори. Художници като Клод Моне, Уилям Търнър и много други… Но се стремя да запазя себе си, макар и да вървя по утъпкани пътеки.

Да разбираме, че природата те вдъхновява да твориш?

Точно така! Когато съм сред природата, независимо на брега на морето, в полетата на Добруджа или на някой планински склон, получавам истинско желание да правя това, което върша. Нямам предпочитания към „ландшафта”. Красотата на природата е навсякъде около нас…

Преди дни, заедно с петима твои колеги и приятели, откри изложба, озаглавена „АКВАРЕЛи” в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Как се роди идеята за подобно начинание?

Всички ние – с Гълъбин Христов, Дамян Бумбалов, Калин Диловски, Румен Димитров и Тодор Овчаров, сме приятели от студентските времена. Правим всичко възможно, за да успеем да се съберем поне веднъж годишно, за да обменим идеи и да се позабавляваме заедно. Този път решихме да съчетаем приятното прекарване с нещо различно. Идеята дойде от Гълъбин, който предложи да нарисуваме по нещо в акварел и да го изложим заедно с няколко картини на нашия много добър приятел Чано (Чавдар Чакъров б.а.), който вече не е между нас. Всички сме много ангажирани и ни се наложи да работим буквално до последния момент. Мисля обаче, че се получи добре. Не искахме да е претенциозно, тъй като акварелът не е „коронна дисциплина” за никого от нас. Не искахме и да се става сълзливо. Изложбата се получи такава, каквато си я представяхме – няколко човека показват уважението си към техен приятел в много непринудена и творческа обстановка. И се забавляват заедно…

Какво ти предстои?

Трябва да подготвя картини за втората си изложба в софийската галерия „Астри”, която ще бъде открита през март месец другата година. Работното заглавие е „Ефир” – по името на една от картините в първата ми експозиция там („Лирични откъси” б.а.). Времето вече е малко, макар и да остава половин година. За художниците като мен, които не са склонни да рисуват „на конвейер” и да правят компромиси с разбиранията си за изкуство, а освен това са решили да се издържат изцяло от работата си, е трудно да подготвят картини за самостоятелна изложба. Всяка творба изисква да вложиш в нея определено чувство, което има нужда да „узрее”. Освен това е необходимо и време, за да представиш идеята си по най-добрия начин…

This slideshow requires JavaScript.

Ние сме сигурни, че Месрур Сабит ще се справи с предизвикателството. Защото той е от хората, които харесват това, което работят, а природата и семейството му го зареждат с неизчерпаема енергия…

Едно интервю на Стоян Николов