Елеонора Христова: Децата имат нужда да виждат творбите си изложени

Честит празник, госпожо Христова! Ръководите ателието по керамика и изобразително изкуство към Общинския детски комплекс във Велико Търново. От колко време работите с малките творци и какви са впечатленията Ви?

Благодаря! Честит празник и на вас! Конкретно в ОДК работя от 12 години, но се занимавам с деца от повече време. Дългогодишният ми опит ме е убедил, че малките идват в ателието с огромно желание да се учат, да творят, да се развиват в духовно отношение. Всяко дете има специфични способности разбира се, но много от тях са изключителни таланти и, стига да им се даде възможност, могат да постигнат неподозирани резултати.

Как решихте да се занимавате с преподаване? Все пак работата с деца изисква голяма концентрация, отдаденост и търпение…

Бих могла да ви кажа, че съм усещала преподаването като свое призвание, но няма да го направя (смее се). Всичко стана наистина случайно. Завърших Педагогика на обучението във Факултета по изобразителни изкуства на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, след което трябваше да започна работа. Разбира се, всеки млад творец си представя пътя си по доста по-различен начин от това да се занимава с преподаване, но понякога нещата просто се случват. Появи се възможност да преподавам и приех. Впоследствие ми допадна да работя с деца; обичам децата. И така се случиха нещата… Разбира се и досега си мечтая да имам възможността да се занимавам само с творчество, но в днешни времена това е все по-трудно.

Колко деца посещават ателието по керамика и изобразително изкуство към Общинския детски комплекс и на каква възраст са възпитаниците Ви?

Децата са разделени на различни групи. В момента в ателието идват общо около 80-90 деца. На възраст са от първи до осми клас, макар и в предишни години да сме имали и по-големи.

Какъв подход използвате, за да спечелите и задържите вниманието на малките? Лесно ли се работи с деца?

Честно да ви кажа, изобщо не ми се налага да използвам някакви хитринки, прийоми или тактики в работата си. Децата, които идват в ателието по керамика и изобразително изкуство, искат да го правят, така че сами са достатъчно мотивирани. Да, колегите, които работят в училища, полагат доста усилия, за да успеят да предадат поне минимум знания и умения, но при нас не е така. Децата ни подхождат към работата си в ателието с необходимата сериозност, макар и настроението при нас винаги да е отлично.

Какви са основните проблеми и перспективи в извънучилищната работа с деца в Общинския детски комплекс и в България като цяло?

Едва ли ще ви изненадам като ви кажа, че имаме сериозни затуднения с осигуряването на необходимата материална база. Много от материалите, с които работят децата, ги купувам сама. Също така поемам и голяма част от разходите, които изникват, когато имаме събития като днешното. Основно по транспорт… За да развиваме нормално дейността си, имаме нужда от по-добро финансово обезпечаване. Затова полагаме усилия да намерим спонсори, но в момента това е изключително трудна задача. Недостатъчните средства ни пречат и да имаме повече участия в различни фестивали и конкурси, което е много важно за децата. Те имат нужда да виждат творбите си изложени пред публика, имат нужда от внимание, от награди… Това са едни от най-силните мотиви за всеки начинаещ творец. Именно те му помагат да преодолее трудните моменти и му дават сили да продължи напред. За съжаление, на този етап ние не можем да осигурим на възпитаниците си много подобни стимули… Така е в цялата страна.

Професията Ви е доста отговорна, макар и в последните години общественото внимание да остава далеч встрани от възпитаването на любов към естетиката, природата и красивото у децата. Какво Ви кара да продължавате напред, въпреки всичко?

Колкото и клиширано да звучи, желанието ми светът да стане по-добър. Айнщайн има една мисъл „Ако искате да живеете щастливо, привържете се към определена цел, а не към хора или вещи!”. Смятам дори, че той е имал предвид „идея”, а не цел. Децата наистина ме мотивират да продължавам. Когато знаеш, че залагаш някакви непреходни ценности в съзнанието им, когато по този начин им създаваш предпоставки да бъдат по-добри хора, това няма как да не ти дава сили…

По случай 1 ноември, Денят на народните будители, организирахте твърде интересно начинание съвместно с Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Разкажете ни малко повече за зараждането и същността на идеята, както и как се стигна до реализацията й.

Това не е първият път, когато работим с младите хора от Клуб „Таралеж”. Тъй като в Общинския детски комплекс знаем отлично, че те са отворени за всякакви идеи, решихме да измислим нещо заедно за Деня на народните будители. Тук имат добър контакт с децата, всичко се получава непринудено и позитивно… И така се роди идеята възпитаниците ми да се превъплътят в ролята на будители и да се опитат чрез рисунките и апликациите си да създадат добро настроение у хората на Самоводската чаршия. Макар дъждът да попромени малко плановете ни, все пак мисля, че се получава отлично.

В последните години почти всички традиционно стабилни парадигми в българското общество се промениха осезаемо, и то невинаги в положителна посока. Смятате ли, че начинания като това, което Общинският детски комплекс и Клуб „Таралеж” организират, могат да привлекат вниманието на повече млади хора, а защо не и на обществото като цяло, към образованието, културата и духовните ценности?

Да, подобни инициативи представят изкуството по достъпен за хората начин. Определено това е удачен вариант да се даде възможност на децата за изява, а също така и на великотърновци да се докоснат до изкуството им и да се заредят с положително настроение. Трябва да се търсят повече такива нетрадиционни пътища. Съвременните условия ни принуждават да сме по-гъвкави, за да стигнем до хората.

Денят на народните будители е специфичен празник. Целокупно българският народ припознава като „будители” светли исторически личности – Кирил и Методий, Паисий, Славейков и Ботев да речем… Същевременно обаче всеки от нас има свои собствени вдъхновители в духовно отношение. Разкажете ни нещо повече за вашите лични будители.

Както е съвсем разбираемо, за да започна да се занимавам с изобразително изкуство, в началото ме вдъхновяваха различни художници, които много харесвах, а някои от тях харесвам и до сега. Като Густав Климт например… Може и да е странно, но друг мой „будител” в момента е „говорещият с кучета” Сийзър Милан („Говорещият с кучета” е телевизионна поредица по National Geographic б.а.). Убедена съм, че, за да се научи да обича хората и да се отнася добре с тях, човек първо трябва да изпитва положителни чувства към животните. Истински добрите хора обичат животните.

Планирате ли в скоро време ръководеното от Вас ателие по керамика и изобразително изкуство да вземе участие в други инициативи, конкурси или презентации?

Да, разбира се! Както ви казах, децата имат нужда от постоянно стимулиране и одобрение, за да се развиват като творци. Имат нужда някой да оценява труда, усилията и напредъка им. Затова и се опитваме колкото се може по-често им даваме възможност да се изявяват пред публика. Планираме няколко участия във фестивали и конкурси през следващите месеци. Най-големите от тях, извън Велико Търново, са във Варна и Сунгурларе. Ще участваме с керамика  в традиционната изложба-базар в старата столица. Във Варна пък местната управа и тамошният Общински детски комплекс организират инициатива, наречена „Любовта е в нас“, в която също ще се включим. В Сунгурларе за пореден път ще участваме в Националния конкурс за детска рисунка по случай Трифон Зарезан. Това събитие се организира от Министерството на образованието, младежта и науката, Националния дворец на децата, Регионалния инспекторат по образование в Бургас и, разбира се, Община Сунгурларе. На много от конкурсите, на които участваме, наши възпитаници печелят призови места, което е прекрасно, защото им дава самочувствие и им доказва, че могат. Дори днес едно от децата ни получи наградата си от национален конкурс за рисунка, организиран от Община Велико Търново. Затова няма да се отказваме, а ще продължаваме, за да получават децата ни още по-голям стимул да творят.

Пожелаваме успех на децата от ателието по керамика и изобразително изкуство към Общинския детски комплекс във Велико Търново. А творбите им, посветени на Деня на народните будители, можете да разгледате в Клуб за културни инициативи „Таралеж”.

Едно интервю на Стоян Николов

Advertisements

Nikka Why: Магията на скулптурата е навсякъде около нас

Николай Божинов, известен в артистичните среди с псевдонима си Nikka Why, е роден през 1986 година в старата столица. Той е магистър по скулптура от Факултета по изобразително изкуство към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, а през 2010 година специализира във Факултета по изящни изкуства в Лисабонския университет (Португалия).

Доказвайки, че талантът няма възраст, Николай Божинов вече е организирал две самостоятелни изложби – във Варна (2010 година) и във Велико Търново (2011 година). Негови произведения са включвани и в множество групови експозиции в Созопол, София, старата столица, Варна и Лисабон.

Тъй като интересите му в областта на изкуството не се ограничават само в скулптурата, Nikka Why взема участие в различни симпозиуми, уъркшопове, фестивали и пленери в България и различни точки на Европа, където обменя опит, впечатления и вдъхновение със свои колеги.

Новото начинание на Николай Божинов, осъществено съвместно с клуб „Таралеж”, е създаването на курс по класическа и експериментална скулптура. Заповядайте днес от 19:00 часа при нас, за да станете съпричастни на един от най-тайствените, магнетични и вдъхновяващи стилове в изкуството – скулптурата. Разбира се, по стара традиция на „Таралеж”-ите, сериозните беседи и работата ще бъдат съчетани с непринудена обстановка, приятна компания и много настроение.

Срещнахме се с Nikka Why, за да разберем повече за неговите схващания за изкуството, идеите и очакванията му от курса по класическа и експериментална скулптура. Чуйте какво сподели той с нас…

This slideshow requires JavaScript.

Повечето хора на изкуството твърдят, че не те са избрали това, с което се занимават, а тъкмо обратното. Все пак, защо реши да се захванеш точно със скулптура?

Аз не се занимавам само със скулптура, защото смятам, че границите между различните изящни изкуства са чисто и просто условни. Напълно удовлетворен съм, когато различните жанрове вървят ръка за ръка. Случи се така, че след втори курс на бакалавърската си програма във Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” трябваше да избера специализация за педагогическия си профил. Решението ми да се захвана точно със скулптура бе продиктувано от редица фактори. Например обучението ми в това направление ми даваше възможност да се занимавам с правене на заварки, работа с машини за рязане на камък и метал, все неща, които имат реално практическо приложение. Освен това скулптурата ми даваше възможност да експериментирам и буквално да правя това, което ми „щукне”. В това изкуство много важни са физиката и знанията за пространственото оформление, което ме научи на много…

Струва ми се, че в това да придаваш на камъка, глината или друг „неодушевен” обект форма, да му вдъхваш живот, има частица от божественото начало. Прав ли съм?

Моето лично виждане за изкуството не е точно такова. Аз го чувствам на много първично ниво – като терапия, светоосъзнаване и разказ. За мен то е опит да се обясни магията на природата, точно както са го възприемали неолитните хора в далечното минало.

Кой са материалите, с които предпочиташ да работиш?

О, всеки материал носи в себе си собствено очарование. Обичам експериментирам и се чувствам най-щастлив, когато имам възможност да използвам непознати за мен средства и техники.

Завършил си във Велико Търново, имаш участия в изложби в много български градове, а преди две години си специализирал в Лисабон. Какви са ти впечатленията от отношението на хората и институциите към изкуството на различните места?

Могат да се кажат хиляди неща по въпроса. Сравнението между отношението на хората и институциите към изкуството у нас и в Португалия би могло да ни научи на много. По-важното обаче е, че навсякъде, в по-голяма или по-малка степен, съществува проблемът с приемането и подпомагането на творците. Затова бих казал, че макар и разкъсвано от институциите, изкуството е нещо, което всеки човек обича под една или друга форма. Все пак бих се радвал, ако хората отделят средства, време и пространство за него, а институциите подкрепят повече млади автори, защото точно те имат най-голяма нужда от възможности за изява и чисто материални стимули.

Подготвяш ли нова самостоятелна изложба или участие в групова експозиция в обозримо бъдеще?

Всеки творец има нужда от енергията, от одобрението на хората или поне на част от тях, за да има сили да продължава напред. Аз, разбира се, не правя изключение. Радвам се, когато виждам хората да се вглеждат в творбите ми. Най-голямо удовлетворение ми доставят разнообразните им реакции… Това е основната причина да продължавам да се занимавам с изложби, но в момента нямам планове за нищо определено. Иначе не съм особен любител на този начин за популяризиране на изкуството. В наши дни то си проправя път навсякъде, а не само в затворените пространства на галерии и музеи… Силен привърженик съм на природната и градската среда като място за изява на творците.

Напоследък придобиха популярност най-различни видове пленери, уъркшопове, артрезиденции… Участвал си в доста такива, така че не можем да не те попитаме какво мислиш за подобни „средства” за навлизане в изкуството и обмяна на опит между неговите носители?

Възможността за изява на „новите форуми” за изкуство, за които говориш, е нещото, което пожелавам на всеки автор. Получих щастието да изкарам един семестър от обучението си в Лисабон, по програма „Еразъм”. Това бе първият значим обмен, в който взех участие и той породи огромна любов в мен към подобен тип отношения между артистите от различни точки на света. На следващата година с колегите ми от „Еразъм” организирахме първата независима артрезиденция в България, която продължи две седмици. Постепенно инициативите ни прерастват в традиция. След година отново се събрахме в Португалия и сега обмисляме следващото си начинание. Искаме да съхраним периодичните си срещи във времето. Те дават много на всеки от нас. Забавляваме се заедно, като едновременно с това „сверяваме часовниците си”.

Колкото и клиширано да звучи, какво ти дава скулптурата? Питам, защото все пак всички живеем в България и сме наясно, че почти никой не се занимава с изкуство, защото това го прави богат, известен и обект на подражание…

Преди всичко прочистване. Прочистване на душата ми от всичко, което се насъбира в нея. Един приятел ми разказа за баба си, която рисувала само за да пусне на свобода насъбралата се в нея енергия. При мен нещата стоят по подобен начин. Що се отнася до богатството и славата, едва ли е нужно да говорим по този въпрос…

Какво те вдъхновява, за да се занимаваш с изкуство?

Всички хора са различни. Някои казват, че чакат да ги осени музата, за да започнат да творят… За мен нещата стоят по различен начин. Постоянно усещам вдъхновението вътре в себе си. Всичко ме провокира. За мен изкуството е нещо като разговор със себе си; за живота, природата, взаимоотношенията между хората…

Това обаче не означава, че постоянно съм в работен процес. Понякога просто изчаквам всички впечатления и нови идеи да отлежат и да се отсеят, след което се захващам да ги визуализирам.

Къде откриваш магията на скулптурата?

Ще ти отговоря много кратко. В природата. В пещерите. В планината. Във флората и фауната. И във всички живи твари.

Имаш ли „кумири” – майстори на скулптурата, на които се възхищаваш? Кои са те?

Единственият човек, който поне засега мога да нарека свой кумир в професионално отношение, е моят „маестро” по скулптура Ненко Маров. Не само като скулптор, а най-вече като човек и дух. Иначе имам много любими автори, но повечето от тях не са известни на широката публика.

Как се роди идеята за курсовете по класическа и експериментална скулптура, които ще водиш в Клуб за културни инициативи „Таралеж”?

Първоначално идеята беше да организираме клас по скулптура за незрящи, но все още не можем да я осъществим чисто организационно. Надявам се и това да се случи в бъдеще.

Засега решихме да започнем въпросните курсове по класическа и експериментална скулптура, като имаме надежда постепенно да присъединим към тях и незрящи хора.

Смятам, че за тях терапевтичният ефект от заминанията със скулптура би бил по-голям, отколкото за останалите участници. Да не говорим какви емоции предизвиква у мен възможността да видя скулптура, сътворена от човек, който е лишен от зрителна сетивност… Направо настръхвам, само като си представя…

Занимавал ли си се някога с нещо подобно?

Да, по време на обучението си в бакалавърската степен и магистърската програма преподавах в Езикова гимназия „Професор Асен Златаров” във Велико Търново. Заниманията с учениците много ми допаднаха. Винаги е приятно да се споделят опит, емоции, гледни точки…

Разкажи ни нещо повече за „формата”. Какви хора могат да се включат, ще има ли възрастови групи, какво смяташ да преподаваш, с какви материали ще работите, колко пъти седмично, доколко смяташ да открехнеш пред посещаващите курсовете тайните на скулптурата…

„Класическа и експериментална скулптура – уроци за всички”. Останалото на презентацията довечера (17 октомври) от 19:00 часа в Клуб за културни инициативи „Таралеж” (смее се). Не заради друго, а защото ме е страх да не разкажа всичко сега и на хората, които четат, представянето да им бъде скучно. Заповядайте и ще разберете каквото ви интересува.

Каква е основната ти цел: да научиш хората на нещо, да ги накараш да се отърсят от стреса на ежедневието или просто да се позабавлявате, вършейки нещо полезно и приятно?

Всичко, което изброи. Нещата, поне според мен, трябва да вървят ръка за ръка. За да научиш нещо и то да остане в главата и сърцето ти, трябва да го правиш забавлявайки се, с желание, получавайки удоволствие и удовлетворение. В противен случай всичко става на сила, а това никога не води до нещо хубаво. Следвайки тази мисъл, когато правиш това, което те радва, за какъв стрес говорим!? Той се изпарява моментално!

Защо е хубаво един великотърновец да запише себе си или децата си на твоите курсове по класическа и експериментална скулптура в Клуб за културни инициативи „Таралеж”?

Не искам да агитирам никого, особено с някакви евтини лозунги. На първо място човек трябва да има желание да се занимава със скулптура. Или родителят да забелязва известни творчески наклонности у детето си. Това може да накара хората да дойдат довечера и да чуят за какво става въпрос. Тогава ще разберат дали идеята им харесва или не. Иначе няма как да се получи. Ние сме такива, каквито сме и не трябва да се преструваме, за да изглеждаме по-лъскави или привлекателни…

Последен въпрос. Как избра артистичния си псевдоним Nikka Why?

Чисто звуково. Игра на думи. Произнесено „Nikka Why” звучи почти като името ми Николай (смее се).

Едно интервю на Стоян Николов

Месрур Сабит: Експериментирам, но няма да изменя на себе си

Месрур Сабит е роден през 1977 година в град Исперих. През 2002-а завършва Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” със специалност Живопис. Има самостоятелни изложби в родния си град, Истанбул, Бургас и София, както и десетки участия в пленери, биеналета, конкурси в България и региона.

В периода 2005-2008 година е хоноруван преподавател във ВТУ, а след това става художник на свободна практика. Ателието му се намира на улица „Сливница” 7 в старата столица, а негови картини са изложени и във великотърновската галерия „Мария” на „Стефан Стамболов” 47.

Конкретният повод да се срещнем се с него (на по бира) бе, за да му зададем няколко въпроса за изложбата „АКВАРЕЛи” в Клуб за културни инициативи „Таралеж”, в която той участва заедно със свои колеги и приятели. Разбира се, възползвахме се да разширим темата възможно най-много. Но стига суха статистика…

Как започна да се занимаваш с изкуство?

Драсках на последните страници на тетрадките си (смее се). Когато бях 10-12 годишен съвсем несъзнателно, както и много от децата на моята възраст, рисувах различни неща по време на училищните часове, когато ми беше скучно. Една от преподавателките ми забеляза какво правя и ме „издаде” на родителите ми. Изглежда е видяла, че имам способности да се развивам в тази посока… Майка ми ме записа на курсове в Разград, където прекарвах уикендите. Постепенно започнах да откривам, че това, което правя, наистина ми доставя удоволствие. Тогава обаче се наложи със семейството ми да станем част от „голямата екскурзия”…

Сигурно е било трудно за теб и близките ти…

Да. Промених средата, в която бях израснал. Живяхме в Истанбул девет месеца. Честно казано, не си спомням да е имало нещо особено драматично, защото бях все още дете и не осъзнавах какво точно се случва. Когато ме записаха в училище в Турция, влязох в първия час по изобразително изкуство, без да имам нито четки, нито боички, нито листове. Спомням си, че учителят, меко казано, не остана доволен. Следващият път обаче се явих подготвен и рисувах. Той бе изумен от възможностите ми. След това само преподаваше теоретичната част от уроците, а аз рисувах на черната дъска, за да онагледявам думите му…

Колко време останахте в Турция?

Около девет месеца. Преди малко казах, че за мен не бе чак толкова трудно, но възрастните не го приемаха по този начин. Голяма част от живота им бе минал в друга среда, така че си го искаха обратно. Един ден баба ми и дядо ми казаха „не ни харесва тук; да се прибираме у дома”. Така се върнахме в Исперих.

Ново старо предизвикателство за един тийнейджър…

Да! Трябваше да държа приравнителни изпити, защото българската образователна система не признаваше това, което съм учил в Турция. После всичко постепенно си дойде на мястото, но е имало доста моменти, в които съм искал да захвърля рисуването. Деветдесетте години бяха объркани за хората в България, а тогава аз все още се изграждах като личност.

Ти си българин от турски произход. Усещал ли си някога негативно отношение към себе си заради този факт?

Да, но много рядко. Думи от сорта на „гяури” и „фесове” се промъкват в общественото ни пространство, но такива настроения по-скоро са подклаждани от политиците. На човешко ниво всичко обикновено е нормално и положително. Както сега си седим с теб. Жена ми е българка. Семействата ни никога не са се противопоставяли на връзката ни. Напротив! Имаме пълната им подкрепа и им гостуваме колкото се може по-често…

Какво ти помогна да останеш на „правилния път”?

Семейството. Възпитанието ми. Това, че в най-ранните ми детски години вътре в мен бе посадено нещо, което ме караше да държа на определени принципи, различни от тези, които изповядват чалгаджии, мутри и т.н. Много пъти ми е идвало да се откажа и съм се озовавал в канавката до „пътя”. Винаги обаче е било за кратко и след това съм се връщал към рисуването.

И след това дойде Факултетът по изобразително изкуство към Великотърновския университет?

Не! Кандидатствах преди казармата, но не ме приеха. Тогава за донаборници имаше твърде малко бройки и не успях да се класирам. Изкуството е субективно нещо, оценяването му още повече… Докато бях войник, почти се бях отказал да се явявам на изпити отново. Няколко дни преди уволнението обаче се мобилизирах. Излязох от казармата по-малко от седмица преди приемните изпити, но се справих.

Работил си като хоноруван преподавател в университета…

Да, след като завърших образованието си, реших, че това е полето на изява, на което искам да се развивам в момента. Бях много амбициран. В крайна сметка постигнах целта си, но разбрах, че не това е моето поприще. От 2008 година в професионален аспект се занимавам само с рисуване и се чувствам в собствени води.

Имаш няколко самостоятелни изложби, участваш в различни конкурси, биеналета, пленери, „екипни” експозиции… Как се справяш с толкова натоварен ритъм?

Първата ми самостоятелна изложба беше, когато бях още ученик, в родния ми град Исперих. През 2001 година представих свои картини в Истанбул, а през 2007-а открих своя експозиция в Бургас, която посветих на сина си Денис. Миналата година софийската галерия „Астри” изложи мои произведения, обединени под мотото „Лирични откъси”. Трудно е, но рисуването е нещото, което харесвам, така че го правя с удоволствие.

Някои изкуствоведи определят стила то като „добре забравен стар романтизъм, съживен и обогатен с чисто младежкото възприятие на човека, израсъл и останал да живее сред природата”. Какво мислиш за подобна формулировка на изкуството си?

Струва ми се точна до голяма степен. Експериментирам с техниката си постоянно, но винаги съм се вдъхновявал от старите майстори. Художници като Клод Моне, Уилям Търнър и много други… Но се стремя да запазя себе си, макар и да вървя по утъпкани пътеки.

Да разбираме, че природата те вдъхновява да твориш?

Точно така! Когато съм сред природата, независимо на брега на морето, в полетата на Добруджа или на някой планински склон, получавам истинско желание да правя това, което върша. Нямам предпочитания към „ландшафта”. Красотата на природата е навсякъде около нас…

Преди дни, заедно с петима твои колеги и приятели, откри изложба, озаглавена „АКВАРЕЛи” в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Как се роди идеята за подобно начинание?

Всички ние – с Гълъбин Христов, Дамян Бумбалов, Калин Диловски, Румен Димитров и Тодор Овчаров, сме приятели от студентските времена. Правим всичко възможно, за да успеем да се съберем поне веднъж годишно, за да обменим идеи и да се позабавляваме заедно. Този път решихме да съчетаем приятното прекарване с нещо различно. Идеята дойде от Гълъбин, който предложи да нарисуваме по нещо в акварел и да го изложим заедно с няколко картини на нашия много добър приятел Чано (Чавдар Чакъров б.а.), който вече не е между нас. Всички сме много ангажирани и ни се наложи да работим буквално до последния момент. Мисля обаче, че се получи добре. Не искахме да е претенциозно, тъй като акварелът не е „коронна дисциплина” за никого от нас. Не искахме и да се става сълзливо. Изложбата се получи такава, каквато си я представяхме – няколко човека показват уважението си към техен приятел в много непринудена и творческа обстановка. И се забавляват заедно…

Какво ти предстои?

Трябва да подготвя картини за втората си изложба в софийската галерия „Астри”, която ще бъде открита през март месец другата година. Работното заглавие е „Ефир” – по името на една от картините в първата ми експозиция там („Лирични откъси” б.а.). Времето вече е малко, макар и да остава половин година. За художниците като мен, които не са склонни да рисуват „на конвейер” и да правят компромиси с разбиранията си за изкуство, а освен това са решили да се издържат изцяло от работата си, е трудно да подготвят картини за самостоятелна изложба. Всяка творба изисква да вложиш в нея определено чувство, което има нужда да „узрее”. Освен това е необходимо и време, за да представиш идеята си по най-добрия начин…

This slideshow requires JavaScript.

Ние сме сигурни, че Месрур Сабит ще се справи с предизвикателството. Защото той е от хората, които харесват това, което работят, а природата и семейството му го зареждат с неизчерпаема енергия…

Едно интервю на Стоян Николов

Милен Джановски: Художникът трябва да представя действителността, пречупена през собствените си възприятия

Милен  Джановски е роден в Ботевград през 1967 година. Той е възпитаник на Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” в София, а през 1994 година завършва Факултета по изобразително изкуство към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. В момента е главен асистент във висшето училище. Има десетки самостоятелни изложби и съвместни изяви със свои колеги.

Интересите му не се ограничават в сферата на художественото изкуство. Той е запален алпинист и се стреми да прекарва колкото се може повече време сред природата. Техниките, които е усвоил в планината, изпозва и в другото си амплоа – това на строител, съчетаващ в работата си санирането и реставрирането на сгради с изработката на арт мазилки, корнизи и арки.

В периода 2000 -2010 година Джановски става един от основателите на Сдружение „Дупини”, което се стреми да създава и разширява културното пространство на страната ни и да популяризира традициите на българите по модерни, адекватни на съвремието ни пътища. В преследане на тези цели той и останалите членове на организацията организират ежегодни международни симпозиуми в изоставената преди повече от половин век тревненска махала Долни Дупини – магично място, консервирало духа, мъдростта и бита на предците ни.

Конкретният повод, по който потърсихме Милен Джановски, е участието му в проекта „8х3”. Инициативата цели да „стопи” границите между хората на изкуството във Велико Търново и колегите им от други части на България и региона.

Идеята е осем творци от старата столица да поканят по двама свои колеги, които да „гостуват” с творбите си на тях и на търновските места за изкуство – клуб „Таралеж”, Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, Изложбени зали „Рафаел Михайлов”, хан „Хаджи Николи”, ателие-галерия „Артрай”, както и на едно от най-добрите места за туризъм и вдъхновение край старата столица – местността Ксилифор.

Милен Джановски покани колегите си Онник Каранфилян и Емануела Ковач да представят вижданията си за изкуството заедно с него в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Хрумването ни се струва отлично. Да видим каква е реализацията му според самия Милен Джановски…

Ти си част от проекта „8х3”. Разкажи ни нещо повече за идеята и за впечатленията ти от превръщането му в реалност?

„8х3” е част от много по-мащабна инициатива. В момента в Ксилифор се реализира Пленер по пластични изкуства, в които участват артисти от Сърбия, Черна гора, Македония, Турция, Канада, Германия, Италия… Организаторите създадоха условия да съберем едни от най-добрите творци, за да представим творчеството им пред любителите на изкуствата във Велико Търново.

Имаш десетки самостоятелни и „екипни” изложби… Как ти се стори откриването на експозицията ви в Клуб за културни инициативи „Таралеж”?

Това, което правят младите хора от „Таралеж” през последната година, е нещо ново за Велико Търново. Не мисля, че дори и те могат да осъзнаят колко допринасят за развитието на културния живот в града. Аз съм в старата столица повече от двадесет години, но никога не е имало толкова много разнообразни събития, които да привличат вниманието на най-разнообразна публика. Закостенялото мислене се разчупва. Организират се модерни фестивали, насочени към деца и възрастни. Показателно за положителната промяна е именно отношението на малките. Та те дойдоха в шест часа сутринта, за да чакат акробатите, кукловодите и останалите артисти по време на фестивала „12 часа изкуство”! Разбира се, за да се случват тези събития, допринася и помощта на Общината. От другите арт сдружения в Търново, „Дупини” например, също работят много сериозно за развитието на културата и влагат ново, модерно отношение към всичко, което правят.

Ти си един от великотърновските творци, които са изключително активни в културния живот на страната ни. Имайки многобройни контакти със свои колеги, как реши да поканиш именно Онниг Каранфилян и Емануела Ковач да ти партнират в „8х3”?

Едва ли е нужно да обяснявам кои са Онник и Емануела. Те са едни от най-популярните и доказани творци в страната ни. Има нещо общо между творческите ни търсения. Поканих ги да открием съвместна изложба в Клуб „Таралеж”, защото смятах, че ще се получи концептуална цялост между работите ни. Така и стана!

Инициативите, за които говорим, са част от стратегията на Велико Търново да спечели титлата „Европейска столица на културата” през 2019 година. Като човек, който следи процесите отвътре, къде виждаш предимствата и недостатъците на града ни в тази „надпревара”?

Велико Търново безспорно е едно от местата в България, на което изкуството „вирее” най-добре. Участието на града и региона в конкурса е много важно за развитието на културата. Макар и старата столица да има много по-малки мащаби и традиции някои от конкурентите си като Пловдив например, безспорно е, че самата кандидатура за европейска столица на културата ще допринесе много за съживяването на артистичния живот във Велико Търново. Много усилия и средства ще бъдат насочени в тази посока до 2018 година, а това няма как да не даде резултат. Както говорихме преди малко, вече има осезаемо раздвижване…

Творбите, с които взе участие в „8х3”, са изпълнени в специфичния стил, който самият ти наричаш шеговито „техниката на художника – електроженист”. Какво те вдъхновява да търсиш различното в свят, който е модерно да се нарича „глобално село”?

Природата! Макар и творбите ми да са абстрактни, те винаги представят природни мотиви, „пречупени ” през моя поглед. Технологиите правят безсмислено рисуването на нещата чисто документално. Защо да си купуваш картина, на която е нарисувана Самоводската чаршия вечер, по изгрев или в дъждовно време, когато с един добър фотоапарат и малко майсторство можеш да направиш снимка, която да бъде не по-малко вдъхновяваща? В света на технологиите, в който живеем, „ключът” за всички хора на изкуството, независимо дали са писатели, художници или други артисти, е въображението им. Да представяш реалния свят, пречупен през възприятията си. Личният поглед върху обективното вдъхновява хората и ги докосва по такъв начин, че да стават съпричастни на изкуството.

Изпитваш неприязън към комерсиалното изкуство; това, което се прави, за да бъде в крак с пазара… Какво би посъветвал начинаещите творци, които искат да запазят себе си, и едновременно с това да успяват да оцеляват в едно общество, чиято идеология се гради върху глинените стъпала, наречени „пари”?

Начинаещите художници задължително трябва да минат през консервативното образование. Преди да се научиш да представяш света през своя поглед, трябва да се научиш да рисуваш реалистично вази, стомни, кубове, светлосенки, лица, коне… Едва тогава имаш необходимата база, на която да стъпиш, за да изразиш своето виждане зас изкуството. Винаги е било трудно да се занимаваш с творчество. До преди двадесет години творците са били принудени да пишат за еди кой си партизански отряд, да правят паметници на комуниста, вперил непоколебим взор в светлото бъдеще или да рисуват лозунги… От около шестдедсет човека от нашия випуск във Факултета по изобразително изкуство, в момента рисуваме не повече от десет. Останалите, някои от които много талантливи, намериха реализацията си в други области… Рекламни агенции, дори погребални бюра… Но това е нормално. Винаги е било и винаги ще бъде така.

Планината е много важно място за теб. Как стана така, че предпочиташ да прекарваш малкото си свободно време на 800-метровата отвесна скала в резервата „Северен Джендем”, а не пред телевизора например?

Влюбен съм в планината откакто се помня. Ако можех, щях да прекарвам цялото си време горе. Дори си мечтая един ден да стана хижар и да живея в планината. Енергията, с която се зареждам там, не може да се сравни с нищо. Всеки път, когато попадна в трудна ситуация, се заричам, че ако се измъкна, никога повече няма да си търся белята. Само след два часа обаче съм готов отново да се катеря и да преодолявам предизвикателства. Миналата година паднах от около десет метра, докато изкачвах отвесната скала на Северен Джендем (джендем е дума с турски произход и значи „ад”. „Северен Джендем” е отвесна скална стена с височина повече от 800 метра, представляваща северния склон на връх Ботев. Мястото е известно като едно от най-трудните за изкачване, коварно заради променливото време и бурните си ветрове б.а.). Оцелях само, защото се стоварих по гръб, върху раницата си. Имах доста охлузвания, но нищо сериозно. Попадал съм и в лавина, но любовта към планината винаги ме връща горе, където се чувствам истински свободен.

Нека опитаме да развием една проста математическа формула: „Едно хоби плюс друго хоби, равно на професия”. Имам предвид, че твоите увлечения по художественото изкуство и алпинизма „ти изкарват хляба” в строителството: санираш, изработваш арт мазилки и архитектурни елементи… Доставя ли ти удоволствие да се занимаваш с това?

Огромно! Увиснал на едно въже от покрива на някоя къща чувствам свободата. Така се получи, че работя нещо, което наистина съчетава двете ми хобита. От рисуването, имам предвид, когато не правиш комерсиални компромиси със себе си, не се изкарват много пари. Горе-долу на година продавам картини за сума, която ми е необходима, за да изкарам един месец. Така че алпинизмът в градски условия ми дава материалната база, за да съм спокоен и да творя.

„Таралеж”-ите гостоприемни ли са?

Неслучайно избрах Арт клуб „Таралеж” за съвместната ни изложба с Онниг Каранфилян и Емануела Ковач. Впечатлен съм от хъса, непринудеността и нестандартния подход, с които работят младите хора от сдружението. Изкуството във Велико Търново има нужда от подобно отношение, за да стига по-лесно до хората.

Едно интервю на Стоян Николов

Милица Николова: Ако ти се танцува или рисува, не си губи времето с математика и банково дело!

This slideshow requires JavaScript.

Здравей! Къде те намираме?

В залата за танци, в моя свят и в добро настроение:)

Само преди дни с останалите момчета и момичета от търновската школа на училището за улични танци „The Centerвзехте участие във фестивала „Нощ на Самоводската чаршия”. Какви са впечатленията ви?

Отлични! Радвам се, че успяхме да накараме хората да харесат това, което правим. Имаше такива, които ми казаха, че направо са настръхнали, докато ни гледат. За мен това значи, че сме успели да ги докоснем. С две думи – мисията е успешна! (смее се) Иначе самата атмосфера напълно оправда очакванията ми… Приятна, непринудена и творческа – такава, каквато е и трябва да бъде на подобно събитие, на което си дават среща хора на изкуството и ценителите му.

В последните години темата за загубата на традиционните ценности у младите хора постоянно е на дневен ред. Подобни инициативи помагат ли да се спре тази тенденция?

Разбира се! Даже смятам, че градът ни е малко изостанал в това отношение. Тук винаги има достатъчно млади и творчески настроени хора, които да осмислят подобни инициативи. Необходимо е обаче някой да ги организира…

Концепцията на „The Center” е да не сте просто школа за танци, а да помагате на възпитаниците си да открият себе си в един забързан и не особено подреден свят. Сигурно ви коства много усилия…

Да… Защото в работата си влагаш всичко, което те е изградило като човек. Влагаш всичко от себе си… И то непрекъснато… На мен лично ми коства психическата ми стабилност (смее се). Случвало ми се е да се чувствам емоционално изхабена и просто да стоя и да гледам в една точка. Но това е нормално, особено, когато постоянно зареждаш толкова много хора и се опитваш да им повлияеш положително. Същевременно е необходимо да се стараеш да се забавляват. Искаш да осъзнават, да мечтаят, да се борят, да обичат… Струва си усилията, защото ставаш свидетел на прогреса на младите хора, с които работиш – как стигат от едно място на друго, търсят, намират, изкачват се нагоре, стават различни… Някак по-добри. А това е най-ценното.

Танци, бойни изкуства, плуване, ски, тенис, конна езда, катерене, колоездене… Това са само част от интересите ти… Как намираш време и енергия за всичко, без да си Чък Норис?

Всъщност не практикувам всичко, което изреди, точно поради липсата на време (смее се). Но истината е, че винаги правя много неща едновременно. Настроена съм приключенски, обичам да се движа и никога не се учудвайте, ако ме видите да се вихря в някаква нова сфера. Разнообразието ме поддържа жива. Ако хората не си пилеят енергията за глупости, ще имат толкова, колкото имам аз (смее се). Трябва да влагаме силите си много целенасочено и само в това, което истински ни идва отвътре. Повечето хора вярват, че ще забогатеят, ако полагат усилия и се лишават от това, което харесват. При някои може и да се получава, но това не значи, че те са щастливи, че се чувстват пълноценни. Подобно мислене те лишава от чувството за свобода.. Забравяш мечтите от детството си. Съмърсет Моъм е казал, че единственият свободен човек, това е човекът на изкуството. Аз мога да кажа: Ако ти се танцува или рисува, не бива да си губиш времето с математика или банковото дело. Но за това е нужна известна доза егоизъм. Ако всички работеха това, което обичат, светът щеше да е идеален, а хората да преливат от енергия.

Работиш с млади хора в тийнейджърска възраст – един колкото труден, толкова и важен за всекиго период. Отговорност, предизвикателство или „тръпка” е това за теб?

Чувствам се отговорна за тях и за това как се чувстват. Често идват при мен за съвет относно семейството, училището, танците или нещо друго в личен план. И тогава за тях е много важно какво ще им кажа. Там е предизвикателството! Опитвам се да им помагам с каквото мога – съвет или… понякога дори с домашното (смее се). Водя им лекции, свързани със здравословния начин на живот и най-вече с храненето. Тръпката обаче е по-скоро в това, че какъвто човек си, такива хора привличаш към себе си. Злонамерени хора с дребни души не виреят за дълго покрай мен! Както в залата ми, така и в личния ми живот.

Кое беше последното нещо, което те накара да се разсмееш от сърце?

Една комедия с Бен Стилър (смее се). От друга гледна точка много се забавлявам, когато чувам слухове за себе си. Има хора, които ми приписват невероятни „качества”. Това е много низка проява на слабост. Смятам, че трябва да изграждаме представите си за някого спрямо отношенията ни с него, а не от чуждите приказки. В противен случай рискуваме да пропуснем невероятно много… От всеки човек и всяка ситуация има какво да научим… Да не говорим, че, ако сме непредубедени, всеки може да промени целия ни живот или цялото ни светоусещане.

Велико Търново е кандидат за европейска столица на културата през 2019 година. Какви са „козовете” на старата столица и какво трябва да се промени, за да се пребори тя с конкуренцията?

Безспорно най-големият коз на Велико Търново е богатата му история. Може би най-сериозният проблем обаче е, че хората, които го обитават, трябва да се „открехнат” още мъчничко… Да станат малко по-отворени към новото и различното, защото голяма част от тях все още са коне с капаци.

Джон Ленън е казал, че животът е това, което се случва, докато си правим планове за него. Все пак, как си се представяш след десет години?

Наскоро си татуирах една мисъл на елфически, която в превод звучи така: „Мога да направя всичко, мога да бъда всякаква.” Живея тук и сега, за да не пропусна нещо, което ми се случва докато си се представям след десет години (смее се). Сериозно, нямам представа. При мен всичко е възможно.

Кога и къде е следващата ви изява с момчетата и момичетата от „The Center?

Готвим нещо по случай 10-годишнината на „The Center”, която е на четвърти октомври. Датата наближава,така че ще се погрижим всички да видят резултата в сайта ни. И не само там (смее се).

Едно интервю на Стоян Николов

Радан и Наско: Надяваме се да свирим все по-често пред търновска публика

Радан е човек на изкуството в пълния смисъл на думата. Познат на публиката както със самостоятелните си музикални изяви, така и от работата си с „Oliver Twisted“, той е възпитаник на училището по приложни изкуства в Трявна и на Факултета по изобразителни изкуства към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Потърсихме го, за да поговорим за изявата му, заедно с Наско, по време на фестивала „Нощ на Самоводската чаршия“.

Здравей, къде те намираме?

В момента съм вкъщи. Току-що седнах пред компютъра.

Това не е първата ви изява на Улицата на занаятите, така че можеш да сравняваш… Как ви хареса фестивалът „Нощ на Самоводската чаршия“?

Така е, бил съм тук и преди. С „Oliver Twisted“, групата, в която свиря, участвахме  на фестивала по случай откриването на арт клуб „Таралеж“. Тази година обаче за първи път се включваме в „Нощ на Самоводската чаршия”. Мисля, че всичко се получи отлично. Имаше хубава атмосфера, много различни и интересни арт и музикални събития…

Спомена бандата, като част от която те познаваме всички. Тъй като нямаме актуална информация за вас напоследък: „Oliver Twisted” or no? That is the question!

Наистина, това е групата с която основно правя музика, но имам изяви и с други музиканти. С Наско, с когото свирихме на „Нощ на Самоводската чаршия”, сме израснали в един и същи квартал в Габрово. Правим музика заедно от доста години. Ако това имаш предвид, нищо драматично не се случва около „Oliver Twisted”. Ние сме заедно и оставаме заедно.

Звученето ти и с “Oliver Twisted”, и като самостоятелен музикант, е доста модерно и нетрадиционно. Какво те провокира да участваш в „Нощ на Самоводската чаршия“ – фестивал, в чиято основа е „доброто старо време”?

Всичко стана съвсем спонтанно. Имахме покана за свирене по случай откриването на заведение на Самоводската чаршия. Приятелите ни от клуб „Таралеж” решиха, че  ние имаме място на фестивала и ни поканиха да изпълним няколко парчета на откритата сцена.

Ти и Наско не сте от Велико Търново. Казвам го не заради друго, а защото това ви дава възможност да погледнете на културния живот в старата столица от необходимат
а дистанция. Каква е обективната ви оценка?

Ние с Наско сме свързани със старата столица отдавна. И двамата сме завършили Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Имаме много приятни спомени от студентските години; Търново винаги е било за нас едно прекрасно място. Ако трябва да говорим сериозно, много е хубаво, че градът ви се развива в културно отношение и става още по-красив и вдъхновяващ.

Винаги съм искал да задам най-глупавия журналистически въпрос на всички времена. А именно „Какви са бъдещите ви творчески планове“? Изкушавам се да го направя сега:)

Много просто! Продължаваме с изявите си и се надяваме да свирим все по-често на търновска сцена. Мисля, че има какво да дадем на публиката.:):):)

Едно интервю на Стоян Николов

Ганчо и Димитър: Събувайте се! Чергата е прана в бързей!

This slideshow requires JavaScript.

Ганчо Йорданов и Димитър Стефанов са възпитаници на Факултета по изобразително изкуство към Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”. Интересите на двамата са насочени преди всичко към стрийт арта. Участвали са в множество пленери, конкурси и фестивали в България и региона. Освен да рисуват, умеят да вдъхновяват хората и с чувството си за хумор. Убедете се сами…

Нощ след тежък ден или ден след тежка нощ?

Няма как да има тежък ден без тежка вечер! От друга страна често тежката вечер предразполага за лек ден… И обратното… Държа да кажа, че говоря и от името на другите момчета. Докато ние правим това интервю, те рисуват, аз пия бира. Надявам се да не ми се сърдят… Много.

Как решихте да участвате в конкретния „формат“ в „Нощ на Самоводската чаршия“?

Напълно спонтанно. Решението бе взето преди много време. Използваме всяка възможност за изява. Радваме се и като цяло желанието ни е да разнообразяваме сивото и скучно ежедневие. Всички сме почитатели на идеята да живеем в по-шарен и разнообразен град. И свят.  Изглежда не сме пораснали достатъчно, защото все си търсим игра. Всички хора търсят играта в живота си, макар и много от тях да не го осъзнават. Конкретно ние обичаме да си играем с боичките. (смее се). Дамян (Дамян Бумбалов от сдружение „Идействие” – организатори на „Нощ на Самоводската чаршия” б. а.) ни звънна и ни попита дали ще ги нарисуваме тези стъпала. Ето, че отговорът е на лице!

Чух един от гостите на фестивала да обяснява на друг „Там няколко момчета и едно момиче боядисват стълбите“. Сега е моментът да представите от първо лице множествено число какво са искали да кажат авторите, ако позволите да използвам лексиката на застаряваща учителка по литература…

Ние не сме политици да говорим или разправяме наляво и надясно това-онова! Просто го правим! Ако на някой му харесва и се радва на работата ни, това радва и нас. Целта ни може да бъде описана с три думи: Вземи този цвят! Това искаме да кажем! Следващия път ще напишем на стълбите „Защо си забил глава!? Виж какво се случва около теб!”. Някои искат да имат очи на гърба. Ние искаме да имаме очи на теметата си. За да можем да гледаме постоянно към небето!

С какво се занимавате, когато не боядисвате стълби?

Ами, боядисваме стени (смее се). Занимаваме се с интериор. Правим арт мазилки. Рисуваме и картини… През останалото време се забавляваме. Пием бирички и така…

Превръщате стълбите до старата поща в черга. С килимчета тук-там… Как избрахте мотивите, които да вложите в творбата си?

Ние сме си българчета и се гордеем с това. Радваме се, когато ни канят да рисуваме да такива емблематични места като Самоводската чершия. Хрумването с чергата е спонтанно. Чухме се и говорихме, че ни е необходима идея как да вдъхнем живот на стълбите до старата поща. Когато се срещнахме на другия ден, се оказа, че двамата с Ганчо сме решили проблема по един и същи начин – защо да не пуснем една черга по стълбите!? Молим всички, които минават оттам, да се събуват! (смее се) Имайте предвид, че чергата е прана на бързей! (всички се смеем).

Според една местна поговорка Търново не е ориентирано по четирите световни посоки, а по трите собствени – нагоре, надолу и по стълбите. Вие разбихте тази „заблуда“ и кръстихте работата си „Пътят – петата посока“. Аргументирайте се!

Стълбите са неразделна част от облика на Търново.  Те често съкращават разстоянието от едно място до друго. Да не забравяме, че изкачването по тях си е чиста тренировка… Свестяваш се, ако случайно си се почерпил повечко… Което ме навежда на мисълта, че така, както ги нарисувахме с черга, е възможно някой пийнал да се обърка и да заспи на стълбите… Може да си помисли, че си е вкъщи и си ляга в коридора. (смеем се отново. Дано да го правите и вие:)). Що се отнася до трите посоки във Велико Търново, който не вярва, да заповяда в града и да провери сам!

Какво му трябва още на културния живот в града ни, за да стане Велико Търново европейска столица на културата?

Честно, не знам! За културата нищо не мога да кажа. Ако говоря специално за нас, много хора смятат нещата, които правим, за вандализъм. В този смисъл, може би мисленето. Голяма част от хората не са отворени към новото. Това обаче не е чисто търновски проблем. Отнася се за всяко населено място в цялата ни страна, и то в повечето случаи в много по-голяма степен… Ако оставим това настрана, идеята на подобни мероприятия, като „Нощ на Самоводската чаршия”, е отлична. Именно те „бутат” нещата в правилната посока, макар и прекалено плавно.

Мотото на арт клуб „Таралеж” е „Таралежът е птица упорита. Не ритнеш ли я, не полита!”…

Представяш ли си летящи таралежи!? На всеки, на когото това се удава, бих препоръчал да остави за известно време медикаментите (смее се). Лично ние не сме кацали от доста време. Мисля, че е време да довършваме чергата и да ходим да пием бирички някъде!

Едно интервю на Стоян Николов