Виктория Георгиева: Главата ми бръмчи от изкуство

This slideshow requires JavaScript.

Само преди дни откри своя изложба в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Името е кратко, но многозначително… „Бръм”. Кога започна да ти бръмчи главата за изкуство?

Не съм сигурна. Мисля, че винаги ми е бръмчала. Когато бях малка обаче, повече ме вдъхновяваше литературата, отколкото изобразителното изкуство. Като повечето деца четях различни книжки с приказки, но това провокираше въображението ми дотолкова, че рисувах всичко, което се раждаше в главата ми от прочетеното. Получаваше се нещо подобно на нови книжки, но в тях историята беше представена визуално, пречупена през моята фантазия. По онова време обаче не осъзнавах, че се занимавам с изкуство, разбира се. Просто следвах вътрешни импулси, които най-вероятно съществуват в главите на повечето деца…

Но светът на фантазиите обикновено остава в миналото на повечето пораснали деца…

Така е… При мен обаче нещата се стекоха по различен начин. Детството ми мина в Исперих, но когато дойде време да се записвам в средно училище, заминах за Варна. Бях на четиринайсет, но родителите ми винаги са ме подкрепяли и са имали доверие в мен. Именно този период от живота ми ме накара да започна да се занимавам с изкуство по-сериозно. Попаднах в среда на хора, всеки от които имаше интереси и се изявяваше в определена творческа насока. Това ме провокира да търся собствен начин да се изразявам. Имах шанса да попадна и на човек, който за определено време ми даваше верните насоки, за да се чувствам провокирана и да творя. Пътувах много на стоп… Ако изключим изкуството, пътуванията са голямата ми страст. Попадах на нови места, срещах се с различни хора… Всичко това ме вдъхновяваше да рисувам и открих, че такъв е начинът, по който изразявам себе си най-добре. В началото започнах с графити, тъй като това е непосредствен и леснодостъпен път за всеки начинаещ творец да достигне до хората. Графитите са на улицата, разнообразяват често скучната и сива градска среда… След това открих живописта. Участвах в различни проекти, изложби; изобщо открих магията на артистичното и разбрах, че това е нещото, с което искам да се занимавам.

И Факултетът по изобразително изкуство на Великотърновския университет идва някак логично като следваща стъпка в развитието ти като артист…

Да, вече съм четвърти курс… Времето мина доста бързо. Преподавателите от Факултета ми дадоха много по отношение на техниката. Наистина, за да може един човек на изкуството да има възможността да даде свобода на идеите си, той първо трябва да е много добър „занаятчия”. Тоест, да владее класическите техники на изобразителното изкуство. И тук пак се връщам на страстта си към пътуванията. Като студентка получих възможността да обиколя почти цяла Европа. Изкарах една година в Куенка, Испания, където работих в различна, но много артистична среда. Именно от този период са и картините ми, включени в настоящата ми изложба „Бръм” (която можете да видите в Клуб за културни инициативи „Таралеж” до 22 ноември б.а.). Освен в Испания, където се завърнах след като бях ходила там и като ученичка, пътувах до Португалия, Англия, Франция, Унгария, Румъния, Украйна… Беше период, в който пътувах много, работих много и се запознах с творци – млади хора с огромно въображение… Всеки човек на изкуството има нужда от подобни „провокации” и се радвам, че получих такава възможност.

Иберийският полуостров май е доста важно място за теб…

Наистина съм влюбена в културата, мисленето, дори в езика на Испания. Харесвам много и Португалия, но конкретно испанските провинции Каталуния, където бях като ученичка, и Кастия ла Манча, в която се намира град Куенка – малък, красив и старинен, са много любими места за мен. Аз обаче харесвам всичко различно. В Лвов, Украйна, също се чувствах отлично, както и на всички други места, на които съм била. Различните традиции и начини на поведение провокират въображението ми и ме карат на творя. А това е много важно за мен.

Как прибра толкова много картини от Испания до България?

О, наистина беше доста трудно! Някои от платната си трябваше да махам от рамките и след това тук, в България, да рамкирам отново. Много от работите, които направих, си останаха в Испания. Особено тези, които бях рисувала навън, в градското пространство.

Рисуваш доста навън и тук, в Търново… Всички сме виждали твоите неща, които правят града по-шарен и носят позитивно настроение.

Както казах преди малко, графитите и стрийтартът са най-лесните начини посланията на един художник да достигнат до хората. Тъй като имам много творческа енергия, ми е необходимо и място, на което да я изразходвам. Квартирата ни (Виктория Георгиева споделя живота и творчеството си с Николай Божинов (Nikka Why), с когото вече сме ви запознали в блога на „Таралеж” б.а.) е пълна с наши работи. Всички стени са изрисувани, а отгоре има наши картини. Нямам представа как ще стоят нещата след време, но сега се радвам на много вдъхновение и почти няма момент, в който да не мисля за рисуване. Често дори вечер, когато си легна, из главата ми се въртят различни идеи, но съм твърде уморена, за да стана от леглото и да ги материализирам. Почти през целия ден обаче съм с четка в ръка и творя.

Както казва една култова личност в артсредите от преди няколко десетилетия, ти си „нахално” млада. Все пак обаче вече си четвърти курс и е време да помислиш за живота си оттук нататък. Или може би не?

Мисля за това от доста време. Да се занимаваш с изкуство не е най-доходоносното занимание. Никога не е било, а и най-вероятно никога няма да бъде. Родителите ми наистина ме подкрепят, за което съм им много благодарна и се чувствам голяма щастливка, но осъзнавам, че наближава моментът, в който може би ще се наложи да взема трудни решения, а и да направя някои компромиси със себе си.

Като например да продаваш картините си, за които казваш, че обичаш като свои деца…

О, бих продавала картините си с удоволствие! Интересът на хората към творчеството ти, а следователно и желанието им да го купуват, е доказателство за това, че си успешен в това, с което се занимаваш. Да, наистина ми е много трудно да се разделям с произведенията си, но това е част от изкуството и би ми давало възможност да рисувам още и още…

Сигурно се чувстваш малко объркана на прага на нов етап от живота си?

Да, определено е така. Преди малко споменах, че от гледна точка на техниката Факултетът по изобразително изкуство на Великотърновския университет ми даде много. Що се отнася до едно от най-важните неща в творчеството – да откриеш човек или хора, който да те провокира(т), да те насочи(ат) по онзи деликатен начин, нещо от сорта на „това е интересно, но можеш ли да доразвиеш идеята си в такава насока?”, не открих такъв вдъхновител. Нито в Търново, нито по време на всичките си пътувания. С приятеля ми Николай си помагаме много, но все пак се стремим да си оставяме свобода и да не си се месим много в творчеството си.

Бръм?

Бръм! В момента главата ми наистина бръмчи! Както и защото е пълна с идеи, които искам да реализирам, така и заради нещата, които ми предстоят в житейски план…

Как приеха посетителите на „Таралеж” твоето „Бръм”?

Наистина съм приятно изненадана от интереса към изложбата си. Представих живопис, колажи и рисунки, а на експозицията ми дойдоха страшно много хора. Беше приятно да споделя преживяванията и вдъхновението си от Испания с толкова много приятели, познати и непознати… Забавлявахме се заедно, много хора обсъждаха помежду си творбите ми, всеки намираше нещо за себе си, пийнахме сангрия (испански коктейл, вклюващ вино, плодове, канела… б.а.). Моето „Бръм” ще е в „Таралеж” до 22 ноември. Ще се радвам изложбата ми да усмихне, провокира или „забръмчи” в главите на колкото се може повече хора.

Едно интервю на Стоян Николов

Advertisements

„Таралеж” и Общинският детски комплекс отбелязват заедно Деня на народните будители

Любопитно начинание по случай Деня на народните будители организира Клуб за културни инициативи „Таралеж” в сътрудничество с ателието за керамика и изобразително изкуство към Общинския детски комплекс във Велико Търново. Утре (1-ви ноември) в 13:00 часа ще бъдат прочетени малко познати на широката публика легенди и предания за някои от първите български будители. По този начин на улица „Поп Матей Преображенски” 2 ще почетем паметта на предците ни, спомогнали за запазване и обогатяване на българщината, като същевременно обменим интересни знания за историята и традициите на родината.

Заедно с ръководителката си Елеонора Христова децата от ателието по керамика и изобразително изкуство при Общинския детски комплекс ще помогнат за подобаващото отбелязване на празника, правейки обща рисунка, на която ще представят самите себе си като будители. Така организаторите на събитието целят да прокарат мост между делото на традиционните будители и съвремието ни и да привлекат вниманието върху работата на начинаещите хора на изкуството в трудното ни и забързано време.

Заповядайте на 1 ноември в 13:00 часа в в Клуб за културни инициативи „Таралеж”, за да се позабавляваме заедно, да научим, споделим нещо ново и да покажем един малко по-нетрадиционен, но също толкова родолюбив поглед към будителството. Инициативата ще завърши с изложба на открито пред Клуб „Таралеж”, която ще представи творбите на децата от Общинския детски комплекс, посветени на Деня на народните будители.

Адриана Иванова – „A Hidden Place“

Своята дебютна изложба „A Hidden Place” откри снощи в „Таралеж” младата художничка Адриана Иванова. Културната инициатива събра десетки близки и приятели на авторката, както и много почитатели на илюстрацията – художественият жанр, в който тя е намерила поле за изява на вътрешния си свят.

Посетителите получиха възможност да се запознаят с емоциите, интересите, хобитата и авторските търсения на Адриана по възможно най-непринудения начин – чрез нейното непосредствено и непретенциозно (в най-добрия смисъл на думата) творчество. Най-вероятно това бе и причината за ласкавите отзиви, многото цветя и поздравления, които получи търновската художничка.

Адриана остана видимо доволна от вниманието на публиката. И няма как да е иначе. Дори утвърденият български художник Никола Манев, който живее в Париж повече от половин век, твърди, че всяка изложба е като гмуркане в мътни води за твореца, защото не знае дали ще го замерят с цветя или с гнили домати. Е, снощи в Клуб за културни инициативи „Таралеж” имаше много цветя, но, слава Богу, никой не носеше развалени зеленчуци…

И имаше защо. Убедете се сами!

This slideshow requires JavaScript.

Адриана Иванова: Вдъхновяват ме малките неща от живота

 

Адриана Иванова е завършила живопис във Факултета по изобразителни изкуства на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, а магистърската й степен е посветена на графиката. През 2010 година тя прекарва един академичен сезон в Букурещ, Румъния, където се обучава по програма „Еразъм”. След дипломирането си Адриана живее една година и в Загреб, Хърватска, печелейки конкурс за преподавател в частна художествена гимназия. Сред богатите и разностранни интереси на младата авторка са литературата, музиката, пътуванията, природата…

Утре (петък, 26 октомври) в Клуб за културни инициативи „Таралеж” Адриана открива първата си самостоятелна изложба, носеща провокиращото въображението заглавие „A Hidden Place”. Срещнахме се с художничката, за да поговорим с нея както за експозицията й, така и за разбиранията й за живота и изкуството като цяло. Вижте какво ни сподели тя…

Здравей, къде те намираме?

В момента съм в Клуб „Таралеж”, където цари трескава подготовка за наближаващата ми изложба (смее се). Макар и отстрани това едва ли изглежда така, една експозиция, особено самостоятелна, изисква много работа и усилия.

Като ученичка си имала намерение да се занимаваш с езици. Как стана така, че „кривна” от пътя на филологията и пое по този на изобразителното изкуство?

Може би основната причина бяха учителите ми, които ме насърчаваха да се занимавам с изкуство. Възможно е доста сериозна роля при избора ми да е изиграло и впечатлението ми, че езиците са доста скучна материя. Просто нямах усещането, че те ми пасват особено. Когато дойде време  за смяна на училищата след седми клас, майка ми ме постави пред конкретен избор. Езици или рисуване! Прдпочетох рисуването, без дори да се замислям много.

Завършила си Педагогика на изобразителното изкуство във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че повечето млади творци не са особено склонни да се занимават с преподавателска дейност, тъй като тя отнема част от свободата им…

Преподаването безспорно е страшно голяма отговорност, независимо от учебния предмет. Именно това до някаква степен плаши хората. Що се отнася до свободата, не смятам, че учителската дейност отнема толкова съществена част от времето ми. Възприемам преподаването като призвание. Както всяка друга професия, то се удава на едни, но не пасва на други. Аз лично първоначално не съм и очаквала да хвана точно този път, но вътрешното ми усещане (а и стечението на обстоятелствата) ме насочиха натам.

Избрала си да се занимаваш с илюстрация. През кои „дисциплини” те преведоха творческите ти търсения и защо се спря именно на тази колкото интересна, толкова и сложна част от изобразителното изкуство?

Колкото и клиширано да звучи, пробвах от всичко по малко. Исках да специализирам графика, но впоследствие промених вътрешната си насоченост към живописта. Наистина, когато записах магистърска степен, отново се върнах към графиката, но по-скоро с идеята да доразвия и обогатя стила си. Към илюстрацията се насочих интуитивно. Работейки самостоятелно вкъщи, имах свободата да експериментирам. Както става с повечето неща, които впоследствие се превръщат във важна част от живота ми, в началото не си и представях, че ще се занимавам с илюстрация сериозно, но скоро усетих, че тя ми пасва идеално.

Прекарала си една година от обучението си в Букурещ, където си била по програма „Еразъм”. Какви са впечатленията ти от този период и какво ти даде той като творец?

В Букурещ попаднах в изключително артистична среда. Живеех в общежитие, в което бяха настанени само художници. Досещате се, че цареше постоянна арт атмосфера. Разполагах и с доста свободно време да рисувам и да търся себе си стилово, което е изключително важно за всеки млад творец, независимо с какво изкуство се занимава. Мисля,че колективът, в който попаднах там, също доста ме „побутна“ да работя по-смело.

След края на обучението ти в румънската столица през 2010 година си взела участие и в първата си изложба. Разкажи ни нещо повече за „Atelier Erasmus Romania”.

Това беше съвместна изложба, целяща да покаже какво аз и останалите четирима колеги, с които заминахме за Букурещ, сме сътворили през тази учебна година. Естествено беше доста колоритна експозиция, показваща различните стилове и идеи на петима напълно различни хора, които обстоятелствата и шансът са събрали, за да споделят една година от обучението и живота си.

След дипломирането си си работила като учител в частна художествена гимназия в Загреб. Как попадна в Хърватия и защо реши да се занимаваш с преподаване?

Кандидатствах по програма „Коменски“ (секторна програма на ЕС, която е част от стратегията „Учене през целия живот”. Същността й се състои в обучението на деца, подпомагане на международното сътрудничество в областта на образованието и обмяната на опит между институциите и кадрите б.а.), като Хърватия беше една от приоритетните държави, в които исках да попадна. Оттам нататък нещата просто се случиха. Получих одобрение в средата на месец май и в началото на септември вече пътувах към Загреб с 40-килограмовия си куфар.

Защо се върна от Хърватия?

Просто ми домъчня за България. Макар че дори и сега си спомням с носталгия за Хърватия и се надявам отново да мога да отида отново там – този път като турист.

Както разбрахме, си прекарала достатъчно време и в други държави, така че имаш база за сравнение. Какво е отношението на институциите и на обикновените хора към изкуството в различните точки на Балканите?

Може би с една идея по-добро от нашето собствено. Мисля,че младите автори биват стимулирани малко повече, дават им се малко повече възможности… Може би и критиката към тях е по-милостива, по-щадяща. Има едно модерно отношение към личното творчество. Съществува и доста голямо разнообразие; като цяло „сцената“ е по-богата и малко по-добре промотирана.

Казваш, че освен по изобразителното изкуство се увличаш по писане и по-конкретно по фентъзи. Да очакваме ли в твое лице най-сетне български писател да направи световен пробив или литературата е по-скоро хоби за теб?

Едва ли! (смее се) Харесвам книгите и особено аромата на мастило, който лъха от страниците им, но се съмнявам,че някога ще успея да напиша нещо достойно за публикация. Надявам се поне да завърша част от това, което съм започнала. Имам сигурно повече от тридесет наченати книги, от които нито една не е докарана докрай. Детска книжка би било най-добрият вариант, там се усещам най-креативна. Що се отнася до фентъзито, което наистина доста харесвам, то дава много материал за рисуване. Както и приказките, впрочем…

Музиката също има важно място в живота и творчеството ти…

О, да! Около 90 процента от творбите ми са провокирани от нечия песен. Не мога да стоя дори пет минути без музика; особено когато творя. Намирам много вдъхновение както в отделни думи от текстове, така и в цели мелодии… Опитвам се да пресъздам усещането, което конкретна песен събужда в мен. Дори една от илюстрациите ми е директно посветена на любимата ми група, която се казва Dry the river, но почти не е известна в България.

Как се „сработиха” преподавателската дейност и артистичните ти търсения?

Чудесно! Децата са неизчерпаем източник на вдъхновение и са най-добрата критика. Харесва ми да работя с учениците си и смятам, че илюстрацията е най-близка до същността им.

Спонтанността е втората (ако не и първата) ти природа. Обичаш да пътуваш до непознати градове само защото така ти е хрумнало. Искаш и да обиколиш Азия с влак… Кое е мястото, на което все още не си била, но мечтаеш да посетиш?

Труден въпрос! (смее се) Държавите, в които все още не съм ходила, а ми се иска да съм била там, са ужасно много! Както спомена, ще ми се да пропътувам Азия – колкото повече места, толкова по-добре. Индия, Тибет, Непал, Монголия, Япония и Китай са в челото на класацията ми (смее се). Шотландия и скандинавските държави също ме привличат ужасно; смятам, че тамошните природа и фолклор биха били изключителен източник на вдъхновение за мен. Обичам да пътувам сама и да оставям мислите си да се реят по пътя. Затова често спонтанно хващам влака за някъде и после се прибирам изчистена от негативни емиции… Заредена с прекрасни чувства.

Как би описала себе си в сегашния момент?

Преподавам рисуване, творя, опитвам се да пътувам из България колкото мога повече. Занимавам се с това да бъда себе си (смее се).

Обичаш да рисуваш акварели…

Обожавам! Мисля,че акварелът създава чувство на лекота и свобода, като същевременно дава много възможности за цветови ефекти.

Какво те вдъхновява, за да твориш?

Един куп неща (смее се). Обичам планината, горите, фолклора, митологията, хората, които можеш да срещнеш нощем в градския транспорт на Загреб… Да не забравяме музиката!!! Цветовете, есента, усмихнатите лица, пътят без посока, влаковете, морето също ме вдъхновяват… С една дума простите неща; тези, които виждаме и усещаме всеки ден. Не търся сложност в творбите си… Нито пък академичност… Не творя на теми, които не разбирам. Ежедневието и малките неща са най-яркият инспиратор за мен.

Стар анекдот твърди, че най-голямата обида за един великотърновец е да му подариш колело, защото няма къде да го кара заради специфичния ландшафт в старата столица… Ти си си купила велосипед сама. Като проява на мазохизъм или като доказателство за непреклонен ентусиазъм да приемаме тази постъпка?

Всъщност, купих си колело, тъй като страдах по раздялата си с предишния си велосипед, който остана в едно мазе в Загреб (смее се). Истината е,че започнах да карам колело именно там и реших,че е редно да продължа и в Търново. Може би в това има известна доза мазохизъм, обаче основно си е чист ентусиазъм. А и с въпросните баири се свиква; не са чак толкова страшни (смее се).

Утре в Клуб за културни инициативи „Таралеж” се открива твоя самостоятелна изложба, наречена “A Hidden place”. Ще ни „открехнеш” ли кое е това скрито място, Адриана?

Това е едно мое място, което е много лично и добре пазено от стреса на делника. Едно местенце, където детето в мен все още живее, възхищава се и твори.

Как реши да правиш самостоятелна изложба? Все пак подобно начинание изисква огромен труд и отдаденост?

В интерес на истината имах доста страхове относно реализацията на експозицията. Реших обаче, че в крайна сметка е време да покажа на хората какво правя. Това все пак е един от основните мотиви на всеки автор, за да продължава да твори. Освен това в лицето на приятелите си имам една доста упорита агитка, която постоянно ме убеждава да направя изложба, така че нямаше как накрая да не склоня (смее се).

Изложбата „A Hidden Place” на Адриана Иванова ще бъде открита на 26 октомври (петък) от 19:00 часа в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Заповядайте да разгледаме илюстрациите й, да потърсим нейните и собствените си скрити места и да се позабавляваме заедно.

Едно интервю на Стоян Николов

„A Hidden place” – художничката Адриана Иванова представя първата си самостоятелна изложба в „Таралеж”

„A Hidden Place” е поредната изложба, която Клуб за културни инициативи „Таралеж” ще представи пред любителите на изкуството в старата столица. Провокативното заглавие до голяма степен отговаря на същността на младата авторка Адриана Иванова. Първата й самостоятелна експозиция ще разкрие творческите й търсения и богатата й душевност, вплитаща в себе си интереси в областта на художественото изкуство, литературата, музиката, планинарството и… откриването на скрити места, разбира се. Както в пъстрия свят, който ни заобикаля, така и в емоциите и усещанията на самата художничка.

Адриана е натрупала завиден набор от преживявания и опит, въпреки, че е родена през втората половина на осемдесетте (Знаем точно кога, разбира се… Просто смятаме, че е проява на лош вкус да обявяваме на всеослушание възрастта на една дама). Авторката завършва живопис във Факултета по изобразителни изкуства към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Магистърската й степен е посветена на графиката.

През 2010 година тя прекарва един академичен сезон в румънската столица Букурещ, където се обучава по програма „Еразъм”. След дипломирането си Адриана живее една година и в Загреб, Хърватска, печелейки конкурс за преподавател в частна художествена гимназия. Според самата нея безкраен източник на вдъхновение тя намира в музиката, литературата и природата.

Тъй като (може би не знаете, но си е така) освен птица упорита, „Таралеж”-ът е и птица любопитна, решихме да попитаме Адриана какви са нейните „hidden places”. Разбира се, не се ограничихме само с този иначе сложничък въпрос… Интервюто с младата авторка можете да прочетете утре отново на блога на Клуб за културни инициативи „Таралеж”.

И не забравяйте, откриването на изложбата „A hidden place” е на 26 октомври (петък) в 19:00 часа. Кой знае, може пък и вие да откриете някое скрито местенце в душата и емоциите си….

„АКВАРЕЛи“ на стените на „Таралеж“

На изложба под надслов „АКВАРЕЛи” стана домакин Клуб за културни инициативи „Таралеж” снощи. Експозицията обединяваше работи на седем млади български художници, използвали или използващи в момента специфичната художествена техника.

This slideshow requires JavaScript.

На стените на галерията бяха представени произведения на Гълъбин Христов, Дамян Бумбалов, Калин Диловски, Месрур Сабит, Румен Димитров и Тодор Овчаров. Художниците посветиха събитието на паметта на своя приятел и колега Чавдар Чакъров (1977 – 2005), напуснал света твърде рано. Две негови творби също бяха представени на най-видното място в Клуб за културни инициативи „Таралеж” и привлякоха вниманието на десетките посетители с изящната си техника и впечатляваща дълбочина.

Всички участници в изложбата са възпитаници на Факултета по изобразително изкуство към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Макар и да живеят в различни части на България, те намират време поне веднъж годишно да се съберат в старата столица, за да си припомнят студентските си години, да обменят впечатления и опит, но, разбира се, най-вече за да се позабавляват!

В следващите няколко дни ще публикуваме интервюта с някои от художниците, включили се в изложба „АКВАРЕЛи”.

Милен Джановски: Художникът трябва да представя действителността, пречупена през собствените си възприятия

Милен  Джановски е роден в Ботевград през 1967 година. Той е възпитаник на Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” в София, а през 1994 година завършва Факултета по изобразително изкуство към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. В момента е главен асистент във висшето училище. Има десетки самостоятелни изложби и съвместни изяви със свои колеги.

Интересите му не се ограничават в сферата на художественото изкуство. Той е запален алпинист и се стреми да прекарва колкото се може повече време сред природата. Техниките, които е усвоил в планината, изпозва и в другото си амплоа – това на строител, съчетаващ в работата си санирането и реставрирането на сгради с изработката на арт мазилки, корнизи и арки.

В периода 2000 -2010 година Джановски става един от основателите на Сдружение „Дупини”, което се стреми да създава и разширява културното пространство на страната ни и да популяризира традициите на българите по модерни, адекватни на съвремието ни пътища. В преследане на тези цели той и останалите членове на организацията организират ежегодни международни симпозиуми в изоставената преди повече от половин век тревненска махала Долни Дупини – магично място, консервирало духа, мъдростта и бита на предците ни.

Конкретният повод, по който потърсихме Милен Джановски, е участието му в проекта „8х3”. Инициативата цели да „стопи” границите между хората на изкуството във Велико Търново и колегите им от други части на България и региона.

Идеята е осем творци от старата столица да поканят по двама свои колеги, които да „гостуват” с творбите си на тях и на търновските места за изкуство – клуб „Таралеж”, Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, Изложбени зали „Рафаел Михайлов”, хан „Хаджи Николи”, ателие-галерия „Артрай”, както и на едно от най-добрите места за туризъм и вдъхновение край старата столица – местността Ксилифор.

Милен Джановски покани колегите си Онник Каранфилян и Емануела Ковач да представят вижданията си за изкуството заедно с него в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Хрумването ни се струва отлично. Да видим каква е реализацията му според самия Милен Джановски…

Ти си част от проекта „8х3”. Разкажи ни нещо повече за идеята и за впечатленията ти от превръщането му в реалност?

„8х3” е част от много по-мащабна инициатива. В момента в Ксилифор се реализира Пленер по пластични изкуства, в които участват артисти от Сърбия, Черна гора, Македония, Турция, Канада, Германия, Италия… Организаторите създадоха условия да съберем едни от най-добрите творци, за да представим творчеството им пред любителите на изкуствата във Велико Търново.

Имаш десетки самостоятелни и „екипни” изложби… Как ти се стори откриването на експозицията ви в Клуб за културни инициативи „Таралеж”?

Това, което правят младите хора от „Таралеж” през последната година, е нещо ново за Велико Търново. Не мисля, че дори и те могат да осъзнаят колко допринасят за развитието на културния живот в града. Аз съм в старата столица повече от двадесет години, но никога не е имало толкова много разнообразни събития, които да привличат вниманието на най-разнообразна публика. Закостенялото мислене се разчупва. Организират се модерни фестивали, насочени към деца и възрастни. Показателно за положителната промяна е именно отношението на малките. Та те дойдоха в шест часа сутринта, за да чакат акробатите, кукловодите и останалите артисти по време на фестивала „12 часа изкуство”! Разбира се, за да се случват тези събития, допринася и помощта на Общината. От другите арт сдружения в Търново, „Дупини” например, също работят много сериозно за развитието на културата и влагат ново, модерно отношение към всичко, което правят.

Ти си един от великотърновските творци, които са изключително активни в културния живот на страната ни. Имайки многобройни контакти със свои колеги, как реши да поканиш именно Онниг Каранфилян и Емануела Ковач да ти партнират в „8х3”?

Едва ли е нужно да обяснявам кои са Онник и Емануела. Те са едни от най-популярните и доказани творци в страната ни. Има нещо общо между творческите ни търсения. Поканих ги да открием съвместна изложба в Клуб „Таралеж”, защото смятах, че ще се получи концептуална цялост между работите ни. Така и стана!

Инициативите, за които говорим, са част от стратегията на Велико Търново да спечели титлата „Европейска столица на културата” през 2019 година. Като човек, който следи процесите отвътре, къде виждаш предимствата и недостатъците на града ни в тази „надпревара”?

Велико Търново безспорно е едно от местата в България, на което изкуството „вирее” най-добре. Участието на града и региона в конкурса е много важно за развитието на културата. Макар и старата столица да има много по-малки мащаби и традиции някои от конкурентите си като Пловдив например, безспорно е, че самата кандидатура за европейска столица на културата ще допринесе много за съживяването на артистичния живот във Велико Търново. Много усилия и средства ще бъдат насочени в тази посока до 2018 година, а това няма как да не даде резултат. Както говорихме преди малко, вече има осезаемо раздвижване…

Творбите, с които взе участие в „8х3”, са изпълнени в специфичния стил, който самият ти наричаш шеговито „техниката на художника – електроженист”. Какво те вдъхновява да търсиш различното в свят, който е модерно да се нарича „глобално село”?

Природата! Макар и творбите ми да са абстрактни, те винаги представят природни мотиви, „пречупени ” през моя поглед. Технологиите правят безсмислено рисуването на нещата чисто документално. Защо да си купуваш картина, на която е нарисувана Самоводската чаршия вечер, по изгрев или в дъждовно време, когато с един добър фотоапарат и малко майсторство можеш да направиш снимка, която да бъде не по-малко вдъхновяваща? В света на технологиите, в който живеем, „ключът” за всички хора на изкуството, независимо дали са писатели, художници или други артисти, е въображението им. Да представяш реалния свят, пречупен през възприятията си. Личният поглед върху обективното вдъхновява хората и ги докосва по такъв начин, че да стават съпричастни на изкуството.

Изпитваш неприязън към комерсиалното изкуство; това, което се прави, за да бъде в крак с пазара… Какво би посъветвал начинаещите творци, които искат да запазят себе си, и едновременно с това да успяват да оцеляват в едно общество, чиято идеология се гради върху глинените стъпала, наречени „пари”?

Начинаещите художници задължително трябва да минат през консервативното образование. Преди да се научиш да представяш света през своя поглед, трябва да се научиш да рисуваш реалистично вази, стомни, кубове, светлосенки, лица, коне… Едва тогава имаш необходимата база, на която да стъпиш, за да изразиш своето виждане зас изкуството. Винаги е било трудно да се занимаваш с творчество. До преди двадесет години творците са били принудени да пишат за еди кой си партизански отряд, да правят паметници на комуниста, вперил непоколебим взор в светлото бъдеще или да рисуват лозунги… От около шестдедсет човека от нашия випуск във Факултета по изобразително изкуство, в момента рисуваме не повече от десет. Останалите, някои от които много талантливи, намериха реализацията си в други области… Рекламни агенции, дори погребални бюра… Но това е нормално. Винаги е било и винаги ще бъде така.

Планината е много важно място за теб. Как стана така, че предпочиташ да прекарваш малкото си свободно време на 800-метровата отвесна скала в резервата „Северен Джендем”, а не пред телевизора например?

Влюбен съм в планината откакто се помня. Ако можех, щях да прекарвам цялото си време горе. Дори си мечтая един ден да стана хижар и да живея в планината. Енергията, с която се зареждам там, не може да се сравни с нищо. Всеки път, когато попадна в трудна ситуация, се заричам, че ако се измъкна, никога повече няма да си търся белята. Само след два часа обаче съм готов отново да се катеря и да преодолявам предизвикателства. Миналата година паднах от около десет метра, докато изкачвах отвесната скала на Северен Джендем (джендем е дума с турски произход и значи „ад”. „Северен Джендем” е отвесна скална стена с височина повече от 800 метра, представляваща северния склон на връх Ботев. Мястото е известно като едно от най-трудните за изкачване, коварно заради променливото време и бурните си ветрове б.а.). Оцелях само, защото се стоварих по гръб, върху раницата си. Имах доста охлузвания, но нищо сериозно. Попадал съм и в лавина, но любовта към планината винаги ме връща горе, където се чувствам истински свободен.

Нека опитаме да развием една проста математическа формула: „Едно хоби плюс друго хоби, равно на професия”. Имам предвид, че твоите увлечения по художественото изкуство и алпинизма „ти изкарват хляба” в строителството: санираш, изработваш арт мазилки и архитектурни елементи… Доставя ли ти удоволствие да се занимаваш с това?

Огромно! Увиснал на едно въже от покрива на някоя къща чувствам свободата. Така се получи, че работя нещо, което наистина съчетава двете ми хобита. От рисуването, имам предвид, когато не правиш комерсиални компромиси със себе си, не се изкарват много пари. Горе-долу на година продавам картини за сума, която ми е необходима, за да изкарам един месец. Така че алпинизмът в градски условия ми дава материалната база, за да съм спокоен и да творя.

„Таралеж”-ите гостоприемни ли са?

Неслучайно избрах Арт клуб „Таралеж” за съвместната ни изложба с Онниг Каранфилян и Емануела Ковач. Впечатлен съм от хъса, непринудеността и нестандартния подход, с които работят младите хора от сдружението. Изкуството във Велико Търново има нужда от подобно отношение, за да стига по-лесно до хората.

Едно интервю на Стоян Николов