Милен Джановски е роден в Ботевград през 1967 година. Той е възпитаник на Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” в София, а през 1994 година завършва Факултета по изобразително изкуство към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. В момента е главен асистент във висшето училище. Има десетки самостоятелни изложби и съвместни изяви със свои колеги.
Интересите му не се ограничават в сферата на художественото изкуство. Той е запален алпинист и се стреми да прекарва колкото се може повече време сред природата. Техниките, които е усвоил в планината, изпозва и в другото си амплоа – това на строител, съчетаващ в работата си санирането и реставрирането на сгради с изработката на арт мазилки, корнизи и арки.
В периода 2000 -2010 година Джановски става един от основателите на Сдружение „Дупини”, което се стреми да създава и разширява културното пространство на страната ни и да популяризира традициите на българите по модерни, адекватни на съвремието ни пътища. В преследане на тези цели той и останалите членове на организацията организират ежегодни международни симпозиуми в изоставената преди повече от половин век тревненска махала Долни Дупини – магично място, консервирало духа, мъдростта и бита на предците ни.
Конкретният повод, по който потърсихме Милен Джановски, е участието му в проекта „8х3”. Инициативата цели да „стопи” границите между хората на изкуството във Велико Търново и колегите им от други части на България и региона.
Идеята е осем творци от старата столица да поканят по двама свои колеги, които да „гостуват” с творбите си на тях и на търновските места за изкуство – клуб „Таралеж”, Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, Изложбени зали „Рафаел Михайлов”, хан „Хаджи Николи”, ателие-галерия „Артрай”, както и на едно от най-добрите места за туризъм и вдъхновение край старата столица – местността Ксилифор.
Милен Джановски покани колегите си Онник Каранфилян и Емануела Ковач да представят вижданията си за изкуството заедно с него в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Хрумването ни се струва отлично. Да видим каква е реализацията му според самия Милен Джановски…
Ти си част от проекта „8х3”. Разкажи ни нещо повече за идеята и за впечатленията ти от превръщането му в реалност?
„8х3” е част от много по-мащабна инициатива. В момента в Ксилифор се реализира Пленер по пластични изкуства, в които участват артисти от Сърбия, Черна гора, Македония, Турция, Канада, Германия, Италия… Организаторите създадоха условия да съберем едни от най-добрите творци, за да представим творчеството им пред любителите на изкуствата във Велико Търново.
Имаш десетки самостоятелни и „екипни” изложби… Как ти се стори откриването на експозицията ви в Клуб за културни инициативи „Таралеж”?
Това, което правят младите хора от „Таралеж” през последната година, е нещо ново за Велико Търново. Не мисля, че дори и те могат да осъзнаят колко допринасят за развитието на културния живот в града. Аз съм в старата столица повече от двадесет години, но никога не е имало толкова много разнообразни събития, които да привличат вниманието на най-разнообразна публика. Закостенялото мислене се разчупва. Организират се модерни фестивали, насочени към деца и възрастни. Показателно за положителната промяна е именно отношението на малките. Та те дойдоха в шест часа сутринта, за да чакат акробатите, кукловодите и останалите артисти по време на фестивала „12 часа изкуство”! Разбира се, за да се случват тези събития, допринася и помощта на Общината. От другите арт сдружения в Търново, „Дупини” например, също работят много сериозно за развитието на културата и влагат ново, модерно отношение към всичко, което правят.
Ти си един от великотърновските творци, които са изключително активни в културния живот на страната ни. Имайки многобройни контакти със свои колеги, как реши да поканиш именно Онниг Каранфилян и Емануела Ковач да ти партнират в „8х3”?
Едва ли е нужно да обяснявам кои са Онник и Емануела. Те са едни от най-популярните и доказани творци в страната ни. Има нещо общо между творческите ни търсения. Поканих ги да открием съвместна изложба в Клуб „Таралеж”, защото смятах, че ще се получи концептуална цялост между работите ни. Така и стана!
Инициативите, за които говорим, са част от стратегията на Велико Търново да спечели титлата „Европейска столица на културата” през 2019 година. Като човек, който следи процесите отвътре, къде виждаш предимствата и недостатъците на града ни в тази „надпревара”?
Велико Търново безспорно е едно от местата в България, на което изкуството „вирее” най-добре. Участието на града и региона в конкурса е много важно за развитието на културата. Макар и старата столица да има много по-малки мащаби и традиции някои от конкурентите си като Пловдив например, безспорно е, че самата кандидатура за европейска столица на културата ще допринесе много за съживяването на артистичния живот във Велико Търново. Много усилия и средства ще бъдат насочени в тази посока до 2018 година, а това няма как да не даде резултат. Както говорихме преди малко, вече има осезаемо раздвижване…
Творбите, с които взе участие в „8х3”, са изпълнени в специфичния стил, който самият ти наричаш шеговито „техниката на художника – електроженист”. Какво те вдъхновява да търсиш различното в свят, който е модерно да се нарича „глобално село”?
Природата! Макар и творбите ми да са абстрактни, те винаги представят природни мотиви, „пречупени ” през моя поглед. Технологиите правят безсмислено рисуването на нещата чисто документално. Защо да си купуваш картина, на която е нарисувана Самоводската чаршия вечер, по изгрев или в дъждовно време, когато с един добър фотоапарат и малко майсторство можеш да направиш снимка, която да бъде не по-малко вдъхновяваща? В света на технологиите, в който живеем, „ключът” за всички хора на изкуството, независимо дали са писатели, художници или други артисти, е въображението им. Да представяш реалния свят, пречупен през възприятията си. Личният поглед върху обективното вдъхновява хората и ги докосва по такъв начин, че да стават съпричастни на изкуството.
Изпитваш неприязън към комерсиалното изкуство; това, което се прави, за да бъде в крак с пазара… Какво би посъветвал начинаещите творци, които искат да запазят себе си, и едновременно с това да успяват да оцеляват в едно общество, чиято идеология се гради върху глинените стъпала, наречени „пари”?
Начинаещите художници задължително трябва да минат през консервативното образование. Преди да се научиш да представяш света през своя поглед, трябва да се научиш да рисуваш реалистично вази, стомни, кубове, светлосенки, лица, коне… Едва тогава имаш необходимата база, на която да стъпиш, за да изразиш своето виждане зас изкуството. Винаги е било трудно да се занимаваш с творчество. До преди двадесет години творците са били принудени да пишат за еди кой си партизански отряд, да правят паметници на комуниста, вперил непоколебим взор в светлото бъдеще или да рисуват лозунги… От около шестдедсет човека от нашия випуск във Факултета по изобразително изкуство, в момента рисуваме не повече от десет. Останалите, някои от които много талантливи, намериха реализацията си в други области… Рекламни агенции, дори погребални бюра… Но това е нормално. Винаги е било и винаги ще бъде така.
Планината е много важно място за теб. Как стана така, че предпочиташ да прекарваш малкото си свободно време на 800-метровата отвесна скала в резервата „Северен Джендем”, а не пред телевизора например?
Влюбен съм в планината откакто се помня. Ако можех, щях да прекарвам цялото си време горе. Дори си мечтая един ден да стана хижар и да живея в планината. Енергията, с която се зареждам там, не може да се сравни с нищо. Всеки път, когато попадна в трудна ситуация, се заричам, че ако се измъкна, никога повече няма да си търся белята. Само след два часа обаче съм готов отново да се катеря и да преодолявам предизвикателства. Миналата година паднах от около десет метра, докато изкачвах отвесната скала на Северен Джендем (джендем е дума с турски произход и значи „ад”. „Северен Джендем” е отвесна скална стена с височина повече от 800 метра, представляваща северния склон на връх Ботев. Мястото е известно като едно от най-трудните за изкачване, коварно заради променливото време и бурните си ветрове б.а.). Оцелях само, защото се стоварих по гръб, върху раницата си. Имах доста охлузвания, но нищо сериозно. Попадал съм и в лавина, но любовта към планината винаги ме връща горе, където се чувствам истински свободен.
Нека опитаме да развием една проста математическа формула: „Едно хоби плюс друго хоби, равно на професия”. Имам предвид, че твоите увлечения по художественото изкуство и алпинизма „ти изкарват хляба” в строителството: санираш, изработваш арт мазилки и архитектурни елементи… Доставя ли ти удоволствие да се занимаваш с това?
Огромно! Увиснал на едно въже от покрива на някоя къща чувствам свободата. Така се получи, че работя нещо, което наистина съчетава двете ми хобита. От рисуването, имам предвид, когато не правиш комерсиални компромиси със себе си, не се изкарват много пари. Горе-долу на година продавам картини за сума, която ми е необходима, за да изкарам един месец. Така че алпинизмът в градски условия ми дава материалната база, за да съм спокоен и да творя.
„Таралеж”-ите гостоприемни ли са?
Неслучайно избрах Арт клуб „Таралеж” за съвместната ни изложба с Онниг Каранфилян и Емануела Ковач. Впечатлен съм от хъса, непринудеността и нестандартния подход, с които работят младите хора от сдружението. Изкуството във Велико Търново има нужда от подобно отношение, за да стига по-лесно до хората.
Едно интервю на Стоян Николов
Таралеж 