Виктория Георгиева: Главата ми бръмчи от изкуство

This slideshow requires JavaScript.

Само преди дни откри своя изложба в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Името е кратко, но многозначително… „Бръм”. Кога започна да ти бръмчи главата за изкуство?

Не съм сигурна. Мисля, че винаги ми е бръмчала. Когато бях малка обаче, повече ме вдъхновяваше литературата, отколкото изобразителното изкуство. Като повечето деца четях различни книжки с приказки, но това провокираше въображението ми дотолкова, че рисувах всичко, което се раждаше в главата ми от прочетеното. Получаваше се нещо подобно на нови книжки, но в тях историята беше представена визуално, пречупена през моята фантазия. По онова време обаче не осъзнавах, че се занимавам с изкуство, разбира се. Просто следвах вътрешни импулси, които най-вероятно съществуват в главите на повечето деца…

Но светът на фантазиите обикновено остава в миналото на повечето пораснали деца…

Така е… При мен обаче нещата се стекоха по различен начин. Детството ми мина в Исперих, но когато дойде време да се записвам в средно училище, заминах за Варна. Бях на четиринайсет, но родителите ми винаги са ме подкрепяли и са имали доверие в мен. Именно този период от живота ми ме накара да започна да се занимавам с изкуство по-сериозно. Попаднах в среда на хора, всеки от които имаше интереси и се изявяваше в определена творческа насока. Това ме провокира да търся собствен начин да се изразявам. Имах шанса да попадна и на човек, който за определено време ми даваше верните насоки, за да се чувствам провокирана и да творя. Пътувах много на стоп… Ако изключим изкуството, пътуванията са голямата ми страст. Попадах на нови места, срещах се с различни хора… Всичко това ме вдъхновяваше да рисувам и открих, че такъв е начинът, по който изразявам себе си най-добре. В началото започнах с графити, тъй като това е непосредствен и леснодостъпен път за всеки начинаещ творец да достигне до хората. Графитите са на улицата, разнообразяват често скучната и сива градска среда… След това открих живописта. Участвах в различни проекти, изложби; изобщо открих магията на артистичното и разбрах, че това е нещото, с което искам да се занимавам.

И Факултетът по изобразително изкуство на Великотърновския университет идва някак логично като следваща стъпка в развитието ти като артист…

Да, вече съм четвърти курс… Времето мина доста бързо. Преподавателите от Факултета ми дадоха много по отношение на техниката. Наистина, за да може един човек на изкуството да има възможността да даде свобода на идеите си, той първо трябва да е много добър „занаятчия”. Тоест, да владее класическите техники на изобразителното изкуство. И тук пак се връщам на страстта си към пътуванията. Като студентка получих възможността да обиколя почти цяла Европа. Изкарах една година в Куенка, Испания, където работих в различна, но много артистична среда. Именно от този период са и картините ми, включени в настоящата ми изложба „Бръм” (която можете да видите в Клуб за културни инициативи „Таралеж” до 22 ноември б.а.). Освен в Испания, където се завърнах след като бях ходила там и като ученичка, пътувах до Португалия, Англия, Франция, Унгария, Румъния, Украйна… Беше период, в който пътувах много, работих много и се запознах с творци – млади хора с огромно въображение… Всеки човек на изкуството има нужда от подобни „провокации” и се радвам, че получих такава възможност.

Иберийският полуостров май е доста важно място за теб…

Наистина съм влюбена в културата, мисленето, дори в езика на Испания. Харесвам много и Португалия, но конкретно испанските провинции Каталуния, където бях като ученичка, и Кастия ла Манча, в която се намира град Куенка – малък, красив и старинен, са много любими места за мен. Аз обаче харесвам всичко различно. В Лвов, Украйна, също се чувствах отлично, както и на всички други места, на които съм била. Различните традиции и начини на поведение провокират въображението ми и ме карат на творя. А това е много важно за мен.

Как прибра толкова много картини от Испания до България?

О, наистина беше доста трудно! Някои от платната си трябваше да махам от рамките и след това тук, в България, да рамкирам отново. Много от работите, които направих, си останаха в Испания. Особено тези, които бях рисувала навън, в градското пространство.

Рисуваш доста навън и тук, в Търново… Всички сме виждали твоите неща, които правят града по-шарен и носят позитивно настроение.

Както казах преди малко, графитите и стрийтартът са най-лесните начини посланията на един художник да достигнат до хората. Тъй като имам много творческа енергия, ми е необходимо и място, на което да я изразходвам. Квартирата ни (Виктория Георгиева споделя живота и творчеството си с Николай Божинов (Nikka Why), с когото вече сме ви запознали в блога на „Таралеж” б.а.) е пълна с наши работи. Всички стени са изрисувани, а отгоре има наши картини. Нямам представа как ще стоят нещата след време, но сега се радвам на много вдъхновение и почти няма момент, в който да не мисля за рисуване. Често дори вечер, когато си легна, из главата ми се въртят различни идеи, но съм твърде уморена, за да стана от леглото и да ги материализирам. Почти през целия ден обаче съм с четка в ръка и творя.

Както казва една култова личност в артсредите от преди няколко десетилетия, ти си „нахално” млада. Все пак обаче вече си четвърти курс и е време да помислиш за живота си оттук нататък. Или може би не?

Мисля за това от доста време. Да се занимаваш с изкуство не е най-доходоносното занимание. Никога не е било, а и най-вероятно никога няма да бъде. Родителите ми наистина ме подкрепят, за което съм им много благодарна и се чувствам голяма щастливка, но осъзнавам, че наближава моментът, в който може би ще се наложи да взема трудни решения, а и да направя някои компромиси със себе си.

Като например да продаваш картините си, за които казваш, че обичаш като свои деца…

О, бих продавала картините си с удоволствие! Интересът на хората към творчеството ти, а следователно и желанието им да го купуват, е доказателство за това, че си успешен в това, с което се занимаваш. Да, наистина ми е много трудно да се разделям с произведенията си, но това е част от изкуството и би ми давало възможност да рисувам още и още…

Сигурно се чувстваш малко объркана на прага на нов етап от живота си?

Да, определено е така. Преди малко споменах, че от гледна точка на техниката Факултетът по изобразително изкуство на Великотърновския университет ми даде много. Що се отнася до едно от най-важните неща в творчеството – да откриеш човек или хора, който да те провокира(т), да те насочи(ат) по онзи деликатен начин, нещо от сорта на „това е интересно, но можеш ли да доразвиеш идеята си в такава насока?”, не открих такъв вдъхновител. Нито в Търново, нито по време на всичките си пътувания. С приятеля ми Николай си помагаме много, но все пак се стремим да си оставяме свобода и да не си се месим много в творчеството си.

Бръм?

Бръм! В момента главата ми наистина бръмчи! Както и защото е пълна с идеи, които искам да реализирам, така и заради нещата, които ми предстоят в житейски план…

Как приеха посетителите на „Таралеж” твоето „Бръм”?

Наистина съм приятно изненадана от интереса към изложбата си. Представих живопис, колажи и рисунки, а на експозицията ми дойдоха страшно много хора. Беше приятно да споделя преживяванията и вдъхновението си от Испания с толкова много приятели, познати и непознати… Забавлявахме се заедно, много хора обсъждаха помежду си творбите ми, всеки намираше нещо за себе си, пийнахме сангрия (испански коктейл, вклюващ вино, плодове, канела… б.а.). Моето „Бръм” ще е в „Таралеж” до 22 ноември. Ще се радвам изложбата ми да усмихне, провокира или „забръмчи” в главите на колкото се може повече хора.

Едно интервю на Стоян Николов

Advertisements

Елеонора Христова: Децата имат нужда да виждат творбите си изложени

Честит празник, госпожо Христова! Ръководите ателието по керамика и изобразително изкуство към Общинския детски комплекс във Велико Търново. От колко време работите с малките творци и какви са впечатленията Ви?

Благодаря! Честит празник и на вас! Конкретно в ОДК работя от 12 години, но се занимавам с деца от повече време. Дългогодишният ми опит ме е убедил, че малките идват в ателието с огромно желание да се учат, да творят, да се развиват в духовно отношение. Всяко дете има специфични способности разбира се, но много от тях са изключителни таланти и, стига да им се даде възможност, могат да постигнат неподозирани резултати.

Как решихте да се занимавате с преподаване? Все пак работата с деца изисква голяма концентрация, отдаденост и търпение…

Бих могла да ви кажа, че съм усещала преподаването като свое призвание, но няма да го направя (смее се). Всичко стана наистина случайно. Завърших Педагогика на обучението във Факултета по изобразителни изкуства на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, след което трябваше да започна работа. Разбира се, всеки млад творец си представя пътя си по доста по-различен начин от това да се занимава с преподаване, но понякога нещата просто се случват. Появи се възможност да преподавам и приех. Впоследствие ми допадна да работя с деца; обичам децата. И така се случиха нещата… Разбира се и досега си мечтая да имам възможността да се занимавам само с творчество, но в днешни времена това е все по-трудно.

Колко деца посещават ателието по керамика и изобразително изкуство към Общинския детски комплекс и на каква възраст са възпитаниците Ви?

Децата са разделени на различни групи. В момента в ателието идват общо около 80-90 деца. На възраст са от първи до осми клас, макар и в предишни години да сме имали и по-големи.

Какъв подход използвате, за да спечелите и задържите вниманието на малките? Лесно ли се работи с деца?

Честно да ви кажа, изобщо не ми се налага да използвам някакви хитринки, прийоми или тактики в работата си. Децата, които идват в ателието по керамика и изобразително изкуство, искат да го правят, така че сами са достатъчно мотивирани. Да, колегите, които работят в училища, полагат доста усилия, за да успеят да предадат поне минимум знания и умения, но при нас не е така. Децата ни подхождат към работата си в ателието с необходимата сериозност, макар и настроението при нас винаги да е отлично.

Какви са основните проблеми и перспективи в извънучилищната работа с деца в Общинския детски комплекс и в България като цяло?

Едва ли ще ви изненадам като ви кажа, че имаме сериозни затуднения с осигуряването на необходимата материална база. Много от материалите, с които работят децата, ги купувам сама. Също така поемам и голяма част от разходите, които изникват, когато имаме събития като днешното. Основно по транспорт… За да развиваме нормално дейността си, имаме нужда от по-добро финансово обезпечаване. Затова полагаме усилия да намерим спонсори, но в момента това е изключително трудна задача. Недостатъчните средства ни пречат и да имаме повече участия в различни фестивали и конкурси, което е много важно за децата. Те имат нужда да виждат творбите си изложени пред публика, имат нужда от внимание, от награди… Това са едни от най-силните мотиви за всеки начинаещ творец. Именно те му помагат да преодолее трудните моменти и му дават сили да продължи напред. За съжаление, на този етап ние не можем да осигурим на възпитаниците си много подобни стимули… Така е в цялата страна.

Професията Ви е доста отговорна, макар и в последните години общественото внимание да остава далеч встрани от възпитаването на любов към естетиката, природата и красивото у децата. Какво Ви кара да продължавате напред, въпреки всичко?

Колкото и клиширано да звучи, желанието ми светът да стане по-добър. Айнщайн има една мисъл „Ако искате да живеете щастливо, привържете се към определена цел, а не към хора или вещи!”. Смятам дори, че той е имал предвид „идея”, а не цел. Децата наистина ме мотивират да продължавам. Когато знаеш, че залагаш някакви непреходни ценности в съзнанието им, когато по този начин им създаваш предпоставки да бъдат по-добри хора, това няма как да не ти дава сили…

По случай 1 ноември, Денят на народните будители, организирахте твърде интересно начинание съвместно с Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Разкажете ни малко повече за зараждането и същността на идеята, както и как се стигна до реализацията й.

Това не е първият път, когато работим с младите хора от Клуб „Таралеж”. Тъй като в Общинския детски комплекс знаем отлично, че те са отворени за всякакви идеи, решихме да измислим нещо заедно за Деня на народните будители. Тук имат добър контакт с децата, всичко се получава непринудено и позитивно… И така се роди идеята възпитаниците ми да се превъплътят в ролята на будители и да се опитат чрез рисунките и апликациите си да създадат добро настроение у хората на Самоводската чаршия. Макар дъждът да попромени малко плановете ни, все пак мисля, че се получава отлично.

В последните години почти всички традиционно стабилни парадигми в българското общество се промениха осезаемо, и то невинаги в положителна посока. Смятате ли, че начинания като това, което Общинският детски комплекс и Клуб „Таралеж” организират, могат да привлекат вниманието на повече млади хора, а защо не и на обществото като цяло, към образованието, културата и духовните ценности?

Да, подобни инициативи представят изкуството по достъпен за хората начин. Определено това е удачен вариант да се даде възможност на децата за изява, а също така и на великотърновци да се докоснат до изкуството им и да се заредят с положително настроение. Трябва да се търсят повече такива нетрадиционни пътища. Съвременните условия ни принуждават да сме по-гъвкави, за да стигнем до хората.

Денят на народните будители е специфичен празник. Целокупно българският народ припознава като „будители” светли исторически личности – Кирил и Методий, Паисий, Славейков и Ботев да речем… Същевременно обаче всеки от нас има свои собствени вдъхновители в духовно отношение. Разкажете ни нещо повече за вашите лични будители.

Както е съвсем разбираемо, за да започна да се занимавам с изобразително изкуство, в началото ме вдъхновяваха различни художници, които много харесвах, а някои от тях харесвам и до сега. Като Густав Климт например… Може и да е странно, но друг мой „будител” в момента е „говорещият с кучета” Сийзър Милан („Говорещият с кучета” е телевизионна поредица по National Geographic б.а.). Убедена съм, че, за да се научи да обича хората и да се отнася добре с тях, човек първо трябва да изпитва положителни чувства към животните. Истински добрите хора обичат животните.

Планирате ли в скоро време ръководеното от Вас ателие по керамика и изобразително изкуство да вземе участие в други инициативи, конкурси или презентации?

Да, разбира се! Както ви казах, децата имат нужда от постоянно стимулиране и одобрение, за да се развиват като творци. Имат нужда някой да оценява труда, усилията и напредъка им. Затова и се опитваме колкото се може по-често им даваме възможност да се изявяват пред публика. Планираме няколко участия във фестивали и конкурси през следващите месеци. Най-големите от тях, извън Велико Търново, са във Варна и Сунгурларе. Ще участваме с керамика  в традиционната изложба-базар в старата столица. Във Варна пък местната управа и тамошният Общински детски комплекс организират инициатива, наречена „Любовта е в нас“, в която също ще се включим. В Сунгурларе за пореден път ще участваме в Националния конкурс за детска рисунка по случай Трифон Зарезан. Това събитие се организира от Министерството на образованието, младежта и науката, Националния дворец на децата, Регионалния инспекторат по образование в Бургас и, разбира се, Община Сунгурларе. На много от конкурсите, на които участваме, наши възпитаници печелят призови места, което е прекрасно, защото им дава самочувствие и им доказва, че могат. Дори днес едно от децата ни получи наградата си от национален конкурс за рисунка, организиран от Община Велико Търново. Затова няма да се отказваме, а ще продължаваме, за да получават децата ни още по-голям стимул да творят.

Пожелаваме успех на децата от ателието по керамика и изобразително изкуство към Общинския детски комплекс във Велико Търново. А творбите им, посветени на Деня на народните будители, можете да разгледате в Клуб за културни инициативи „Таралеж”.

Едно интервю на Стоян Николов

Малките творци от ОДК рисуваха в „Таралеж” по случай Деня на народните будители

This slideshow requires JavaScript.

„Ако аз съм будител” беше мотото, което вдъхновяваше малките художници и дизайнери от Общинския детски комплекс с ръководител Елеонора Христова, за да творят вчера в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Събитието бе организирано по повод един от най-светлите български празници и целеше да даде възможност на малчуганите да пресъздадат през собствения си поглед и усещания Деня на народните будители. Децата си поставиха за цел да създадат изкуство, което да „буди” доброто у хората и да ги прави по-весели и положителни.

Преди да започнат да рисуват и апликират, малките творци изгледаха филмче за историята на празника и някои от най-бележитите българи, които честваме на 1 ноември. Те се запознаха и с крилати мисли на български и чужди мислители, които можеха да използват за вдъхновение или да включат в произведенията си.

После Клуб „Таралеж” се превърна в голям творчески мравуняк, в който кипеше добро настроение и звучеше весел детски смях, а двадесетина момчета и момичета пресъздаваха идеите и емоциите си върху белия лист. Разбира се, при тези обстоятелства рисунките и апликациите се получиха много пъстри и шарени, каквато беше и целта.

Макар и лошото време да не позволи да се реализира първоначалната идея, а именно творбите на малките художници да бъдат изложени на Самоводската чаршия, за да „пробуждат” доброто настроение на минувачите, те все пак ще красят Клуб ”Таралеж” (където всеки от вас може да ги види), а при първа възможност ще бъдат представени на Улицата на занаятите.

Матей Преображенски – неуморният революционер

По случай Деня на народните будители от Клуб „Таралеж” решихме да си спомним за един от емблематичните български възрожденци, духовник и революционер, просветител и радетел за Освобождение. Моно Петров Сеизмонов, по-извествен като Отец Матей Преображенски или просто Матей Миткалото. Направихме го не само защото това е една от най-емблематичните личности в една от най-бурните епохи от новата ни история, а и поради друга, много по-тривиална причина – улицата, на която се намира „Таралеж” носи името на Матей Преображенски

Моно Сеизмонов е роден през октомври 1828 година в Ново село. Точната дата не се знае, но това не бива да ни учудва, защото подобно е положението с по-голямата част от българските просветни, революционни и църковни дейци, родени през първата половина на XIX век. За да завършим този кратък преглед на фактите от най-ранното детство на Матей Преображенски (между другото кой от кой по-нерадостни), само ще отбележим, че бъдещият революционен деец и просветител имал двама братя и една сестра, които умират в ранна възраст, а когато е на девет години той остава и сирак.

Трудният старт в живота изпраща невръстния Моно в Дряновския манастир, където той получава подслон, храна и чиракува за терзия (шивач). Когато е на 18 години (през 1846-а) младежът решава да замени занаятчийството с духовното поприще и става послушник в Дряновската обител. Две години по-късно той е подстриган в манастира „Св. Преображение Господне”, откъдето по-късно идва и най-известното прозвище на монах Матей.

Друг от прякорите на възрожденеца, Миткалото (от остарелия глагол „миткам” (се), значещ „шляя се”, „скитосвам”) се дължи на безкрайните пътувания и местения, които са неразделна част от живота му. Имайки предвид лошата инфраструктура (както биха се изразили някои съвременни политици), несигурността по пътищата и изобщо непопулярността на пътуванията в онази епоха на Балканите, Матей Преображенски си е истински авантюрист.

През 1851 година той посещава за пръв път манастирите на полуостров Атон, превърнал се в най-святото място за балканските православни християни по време на османската власт. Неспокойният му дух обаче не му позволява да се задържи дълго тук и само след година Миткалото отново поема на дълъг път. Той посещава градовете Варна и Тулча, Патриаршеския манастир „Св. Троица” край Велико Търново и Троянския манастир „Успение Богородично”.

Матей Преображенски се оказва отново в Атон през 1856 година, където се установява за необичайно дълго – до 1861-а. По време на престоя си в в Света гора будният българин съвсем не си губи времето. Той полага сериозни усилия по отношение на образованието си, като прочита много от безценните книги в тамошните библиотеки, а също така и се увлича по механиката. Дори прави опит да построи пясъчна мелница на беломорския бряг.

Буйният характер на Матей Преображенски обаче не изтърпява дълго безметежността на живота в Света гора. Нечистоплътността и невежеството на монасите също не мус е нравят и той напуска Атон и с лодка се добира до остров Тасос. Трескавите му скитания го отвеждат в Цариград, Йерусалим, Русия, Бесарабия и Влашко.

През 1862 година, вдъхновен както много други патриоти от възможността Сърбия да окаже помощ за освобождението на родината, Матей Преображенски захвърля расото и постъпва в Първата българска легия в Белград. След разочароващия край на начинанието той повежда чета, с която навлиза в България и дори влиза в победоносно сражение с едно турско военно подразделение (1863-а).

През същата година отец Матей отново се връща към духовното поприще. Той захваща активно с обществена дейност, като обикаля търновския край, изявявайки се като книжар и проповедник. Наред с разпространението на различни богослужебни книги той запознава обикновените хора и с патриотични произведения като „История славяноболгарская”, „О Асену Перваго” и др. Осъзнавайки ролята на просвещението в националното самоосъзнаване на сънародниците си, Матей Преображенски се заема с редица дейности в тази насока – строи училища и читалища, поставя театрални пиеси, издава книги, основава земеделски сдружения…

По време на Първата обиколка на Васил Левски по революционните комитети (1869 година) Миткалото го придружава в голяма част от пътуването му, споделяйки с Апостола на свободата опасности и трудности в районите на Търново, Пловдив, Стара Загора, Карлово и други селища на територията на сегашна Южна България. Предишните скиталчества на Матей Преображенски са му създали контакти с хора в редица градове и села, така че именно неговото присъствие подпомага до голяма степен създаването на революционни комитети по места.

Съвместната работа с Апостола на свободата окончателно убеждава Миткалото, че призванието му е да положи всички възможни усилия в името на възстановяването на самостоятелната българска държава. Той наистина се отдава изцяло на делото – пренася тайната поща, отново и отново придружава Левски и Ангел Кънчев в обиколките им из териториите, населени с българи, пренася оръжие

За целите на революционната организация Матей Преображенски построява в родното си Ново село хан, който нарича „комитетски” и предоставя за нуждите на борците за освобождение. Макар и да възприема залавянето и обесването на Левски като тежък удар, Миткалото е един от малцината революционери, който не губи вярата си в добрия изход на делото и с удвоени сили продължава работата.

Може би крайното изтощение от усилената дейност е и причината Матей Преображенски да почине само на 47-годишна възраст (през 1875-а) в родното си село. Според спомените на съвременниците си, много от които се събират на погребението му, причината за смъртта на бележития революционер е ухобол.

Признателните наследници изграждат голям паметник и костница-мавзолей в чест на Матей Преображенски. Макар да не доживява Освобождението (а може би именно заради това), Моно Сеизмонов е възприеман от поколенията като един от най-всеотдайните и родолюбиви български възрожденци.

Стоян Николов

1 ноември – Ден на народните будители!

Честит Ден на народните будители на всички приятели на Клуб за културни инициативи „Таралеж”! Този празник е особено важен за нас, защото, колкото и нескромно да прозвучи, смятаме, че даваме и своя малък принос във формирането на любов към знанията, културата и изобщо духовните ценности у нашите сънародници.

Тъй като напоследък често сме свидетели как на важни празници по медиите се правят анкети с хора, голямата част от които си нямат и представа какво точно се чества на конкретния ден, а просто се радват, че не са на работа или училище, решихме да напишем няколко реда за Деня на българските будители. Не, че се съмняваме във вашата ерудираност. Напротив. Иска ни се обаче покрай сухите факти да изразим и някои свои усещания и размисли относно будителството…

„Будител” е дума с доста трудно определимо значение, в която всеки от нас вкарва малко или много собствен смисъл. Да, разбира се, днес целокупният български народ отбелязва паметта на хилядите знайни и незнайни книжовници, духовници, революционери, събирачи на легенди и предания или други родолюбиви българи, които по един или друг начин са допринесли за запазването на българщината, културата, традициите ни и българското народно самосъзнание.

Не е ли обаче истина и това, че всеки от нас има и други, собствени будители? Хора, които са посели в душата му семенцето на патриотизма. Не на ксенофобията, омразата към различните или неподплатеното с нищо чувство за превъзходство… Не! А на онзи патриотизъм, който ни кара да се разчувстваме всеки път, когато чуем българския химн, научим за някое постижение на сънародник, припомним си къде е получила благодатна почва за развитие славянската писменост… Или дори когато националният ни отбор вкара гол, което, слава Богу, напоследък се чувства сравнително често.

За някого този личен будител може да е дядо му. За друг такъв се явява някой учител, писател, че защо не и съседската баба, която му е разказвала увлекателно някоя легенда за близката крепост, река или връх… Най-вероятно има и много по-впечатляващи или изненадващи примери за вдъхновители към родолюбие. Това обаче не е толкова важно. Струва ми се, че най-важното нещо, което можем да кажем за Деня на българските будители, това, което го прави различен от другите празници, е, че той е жив. В пълния смисъл на думата.

Днес не честваме еди-коя-си годишнина от рождението на еди-кого-си. Не отбелязваме нито датата на някоя битка, нито тази на мирен договор (още повече такъв, който е подписан между две страни, нито една от които не е България). Днес почитаме паметта на всички онези българи, които са си направили труда, положили са необходимите усилия или дори са дали живота си, за да докажат на практика, че обичат родината си и че им пука за нея. Без да се удрят в гърдите, да се опитват чрез позьорство да запълнят липсата на дела или да се изкарат по-чисти от Левски, по-упорити от Паисий и по-жертвоготовни от Ботев…

Именно това, че не почитаме определена историческа личност или събитие обединява всички нас. Защото около хората от миналото и постъпките им винаги има повече от една гледна точка и следователно съществуват потенциални причини за конфронтация. В Деня на народните будители съвсем не е така. Всеки е свободен да отдаде почитта си на тези наши предци, които смята за най-достойни.

Обединява ни и гореспоменатата почит и уважение към личните ни будители, хората, които са положили в сърцата ни основите на непреходното, нематериланото, духовното. И тъй като натискът на битовизмите, цифрите, рамките и шаблоните става все по-силен с всеки изминал ден, сега е моментът да покажем с цялото си сърце колко много ценим делото на съвременниците ни, които дръзват да се опълчат срещу неумолимите правила на материалното и да ни накарат да надзърнем вътре в себе си, да потърсим корените си или просто да отидем на театрална постановка

Иначе, ако се обърнем към историята, можем да открием още доста причини, заради които си заслужава да определим Деня на народните будители като един различен празник. Нека споменем само една – той възниква като спонтанна, вътрешна необходимост на предците ни, живели в първите десетилетия след Освобождението, да отдадат почитта си към всички онези, които направили оцеляването на българщината и възстановяването на държавността възможно, но не успели да доживеят реализирането на голямата си мечта.

Това желание да се почете паметта на достойните българи се изразявала по много начини – били издигани паметници на будители, с имената им били кръщавани улици и читалища, а на емблематични дати се организирали чествания. През 1922 година тогавашният министър на народното просвещение Стоян Омарчевски осъзнал необходимостта тази всеобща народна енергия да се канализира и внесъл предложение в Министерски съвет 1 ноември да бъде обявен за Ден на българските народни будители. Идеята е приета със сериозно одобрение и на 28 юли същата година 1 ноември е обявен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България”.

Датата не е избрана случайно. След смяната на Юлианския с Грегорианския календар през 1916 година, Българската православна църква отказва да последва повелите на официалната власт и продължава да отбелязва празниците си според Юлианската ера. По този начин 1 ноември се явява датата, на която би трябвало да се отбелязва денят на Св. преподобни Йоан Рилски, който по църковния календар е на 19 октомври. Така или иначе 1 ноември за пръв път е честван неофициално в Пловдив през 1909 година, така че Стоян Омарчевски не открива топлата вода, а просто узаконява една вече съществуваща практика.

Разбира се, след 1944 година Денят на народните будители губи статуквото си на официален празник, защото по никакъв начин не е свързан с Маркс, Енгелс, Ленин, че дори с Георги Димитров или Димитър Благоев. В много райони на страната обаче хората продължават да го отбелязват неофициално, което само идва да покаже колко е силна любовта на предците ни към българското и почитта им към достойните личности в историята ни. Регламентираното честване на Деня на българските будители е възстановено през 1992 година.

Вместо заключение нека цитираме думите на министър Омарчевски по повод подбудите за установяването на подобен празник: „…първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното…“

Понякога ни се струва, че от зората на историята се играе една и съща театрална постановка. Само актьорите се сменят…

А вие заповядайте в 13:00 часа в Клуб „Таралеж“, за да видите какви изненади сме ви подготвили с малките ни приятели от Общинския детски комплекс по случай Деня на народните будители.

Стоян Николов

„Таралеж” и Общинският детски комплекс отбелязват заедно Деня на народните будители

Любопитно начинание по случай Деня на народните будители организира Клуб за културни инициативи „Таралеж” в сътрудничество с ателието за керамика и изобразително изкуство към Общинския детски комплекс във Велико Търново. Утре (1-ви ноември) в 13:00 часа ще бъдат прочетени малко познати на широката публика легенди и предания за някои от първите български будители. По този начин на улица „Поп Матей Преображенски” 2 ще почетем паметта на предците ни, спомогнали за запазване и обогатяване на българщината, като същевременно обменим интересни знания за историята и традициите на родината.

Заедно с ръководителката си Елеонора Христова децата от ателието по керамика и изобразително изкуство при Общинския детски комплекс ще помогнат за подобаващото отбелязване на празника, правейки обща рисунка, на която ще представят самите себе си като будители. Така организаторите на събитието целят да прокарат мост между делото на традиционните будители и съвремието ни и да привлекат вниманието върху работата на начинаещите хора на изкуството в трудното ни и забързано време.

Заповядайте на 1 ноември в 13:00 часа в в Клуб за културни инициативи „Таралеж”, за да се позабавляваме заедно, да научим, споделим нещо ново и да покажем един малко по-нетрадиционен, но също толкова родолюбив поглед към будителството. Инициативата ще завърши с изложба на открито пред Клуб „Таралеж”, която ще представи творбите на децата от Общинския детски комплекс, посветени на Деня на народните будители.

Холандският филм „Bon Voyage“ в Клуб „Таралеж“

Филмът “Bon Voyage” ще бъде прожектиран довечера в 20:00 часа в Клуб за културни инициативи „Таралеж”. Събитието е част от инициативата „Холандия в един ден”, организирана от Посолството на Кралство Нидерландия у нас и подкрепена от Община Велико Търново.

“Bon Voyage” е 85-минутна драма, създадена през 2010 година от младата режисьорка Маргийн Рогаар (Margien Rogaar), която заедно с Тайс ван Марле (Tijs van Marle) е и автор на сценария. Героите на филма (в ролите Анеке Блок, Райнут Бусемакер, Мире Балке и Каспер ван Райнберк (Anneke Blok, Reinout Bussemaker, Mirre Balke, Casper van Rijnberk)) са семейство от средната класа, в което на пръв поглед цари хармония, но под повърхността се крият редица неизказани противоречия и натрупано напрежение.

Членовете на Вербеек пътуват за триседмична лятна ваканция във Франция, когато става ясно, че патриархът на фамилията, Боб, е неизлечимо болен. Семейството е принудено да се върне у дома си, за да бъде със стария човек в последните му мигове. Неочакваната промяна проваля редица планове.

Тийнейджърката Анук Вербеек е възнамерявала да загуби девствеността си във Франция. За сметка на това по-малкият й брат Йохем е изключително доволен, защото ще може да прекара повече време с приятеля си Гуидо в тайната им къща, която двамата са си построили на едно дърво. За любопитната невръстна Ясмийн пък новината за болестта на дядо й е повод да го засипе с лавина от невинни въпроси за живота, смъртта и съществуването след нея. Разбира се, върху майката на децата Тине се струпва отговорността да държи семейството сплотено, въпреки вътрешните търкания в него. Обърканата жена на средна възраст трябва да свикне и с мисълта за наближаващата смърт на баща си…

Режисьорката Рогаар и съсценаристът й Тайс ван Марле фокусират вниманието на зрителите върху фундаментални проблеми като порастването, съжителството на различни поколения и индивиди и преодоляването на житейските проблеми. Така или иначе, Анук все пак стига до първия си злополучен опит в секса, Йохем е „разбит”, защото приятелят му го игнорира и заменя с друго дете в игрите, а старият Боб има доста малко време, за да осмисли собствената си преходност

Със сложните проблеми и заплетените ситуации, които разглежда, „Bon Voyage” е един от забележителните нови филми в европейското кино. Ако искате да разберете повече за твърде любопитното, едновременно провокиращо и неангажиращо развитие на сюжета, заповядайте довечера в Клуб за културни инициативи „Таралеж”.

Иначе Посолството на Кралство Нидерландия в България и Община Велико Търново са подготвили сериозна програма за инициативата „Холандия в един ден”. Начинанията започват още в 11:00 часа с брифинг за медиите в галерия „Рафаел Михайлов”, а 30 минути по-късно посланикът Карел ван Кастерен и кметът на старата столица Даниел Панов ще засадят холандски лалета в градинката около паметника „Майка България”.

В 14:00 часа амбасадорът ще изнесе лекция, посветена на икономическото развитие на Ниската земя и позициите й в световен мащаб. Инициативата ще се проведе в Ректората на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. От 18:00 часа пък хотел „Янтра” ще домакинства на бизнес семинар, на който холански компании, работещи в региона, ще представят дейността си, добрите практики и спънките, които срещат. Специалистите от нидерландското посолство ще фокусират вниманието си върху възможностите за развиване на бизнес, които предлага Община Велико Търново.

В „Таралеж” пък ще закрием инициативата „Холандия в един ден” както ние си знаем – с изкуство… Заповядайте на прожекцията на “Bon Voyage”!